Съседката от надеждата: Как Мария ме спаси от самотата

– Пак ли си сама, Лиляна? – гласът на майка ми кънтеше в главата ми, докато гледах през прозореца към сивия двор на панелката. Беше ноември, дърветата бяха оголели, а аз – по-самотна от всякога. Децата ми – Петър и Деси – отдавна бяха поели по своя път. Петър замина за Германия след университета, а Деси се омъжи в Пловдив. Съпругът ми почина преди пет години. Оттогава тишината в апартамента беше станала почти физическа – тежка, лепкава, задушаваща.

Седях на кухненската маса, загледана в празната чаша кафе, когато някой почука на вратата. Стреснах се – никой не ме посещаваше без предупреждение. Отворих внимателно и пред мен стоеше непозната жена с кестенява коса и топли очи.

– Здравейте! Аз съм Мария, новата ви съседка от 6-ия етаж. Донесох ви малко баница – още е топла! – усмихна се тя и подаде тава, от която се носеше аромат на сирене и масло.

– О, благодаря… Не трябваше… – смотолевих аз, изненадана и леко смутена.

– Моля ви се, как няма да трябва! В нашия блок всички трябва да се подкрепяме. А и… – тя се поколеба за миг – …и аз съм сама тук. Може би ще си правим компания понякога?

Поканих я вътре. Говорихме с часове. Оказа се, че Мария е разведена, дъщеря ѝ живее в Испания. Преживяла е тежка операция миналата година и още се възстановява. Разказах ѝ за Петър и Деси, за самотните си вечери и за това как понякога говоря на снимките по стените.

– Не си сама – каза тя тихо. – Аз също говоря на стените понякога.

Така започна нашето приятелство. Всяка сутрин пиехме кафе заедно – ту у мен, ту у нея. Гледахме турски сериали, обсъждахме новините и клюките от блока. Мария ме научи да правя тиквеник по нейна рецепта, а аз ѝ показах как се плете шал.

Една вечер телефонът звънна. Беше Петър.

– Мамо, ще дойда за Коледа… ако имаш време за мен – гласът му беше несигурен.

– Разбира се! Винаги имам време за теб! – отвърнах аз с разтреперан глас.

След като затворих, избухнах в сълзи. Мария ме прегърна.

– Понякога децата не разбират колко ни липсват – прошепна тя.

Коледата дойде. Петър пристигна с приятелката си Гергана. Деси изпрати подаръци по куриер. Апартаментът беше пълен с глъчка и смях. Мария също беше поканена на трапезата.

– Мамо, ти си различна – каза Петър една вечер. – По-ведра си… Какво се е променило?

Погледнах към Мария, която разливаше греяно вино в чашите.

– Намерих приятелка – казах просто.

След празниците всичко утихна отново. Но вече не беше същото. С Мария започнахме да ходим на разходки в Южния парк, записахме се на народни танци в читалището до блока. Запознахме се с други жени от квартала – Елена, която гледа внучето си сама; Снежа, която шие гоблени; баба Тонка от петия етаж, която винаги има сладко от смокини.

Една вечер Мария дойде разстроена.

– Дъщеря ми няма да дойде това лято… Отива на екскурзия с приятели – каза тя със свити устни.

Прегърнах я силно.

– Знам какво е… Но имаш мен.

Тогава разбрах: не само аз съм имала нужда от нея – тя също е имала нужда от мен.

С времето започнах да усещам живота по нов начин. Вече не броях часовете до следващото обаждане от децата. Не се страхувах от тишината вечер. Започнах да помагам на други самотни хора в блока – носех супа на болната баба Тонка, организирахме малки празненства във входа.

Един ден получих писмо от Деси: „Мамо, гордея се с теб! Ти си пример за сила и доброта.“

Сълзите ми капеха върху листа. Погледнах през прозореца към детската площадка, където Мария махаше с ръка.

Замислих се: колко ли хора живеят като мен – сами зад затворени врати? Колко ли съдби чакат едно почукване на вратата?

Понякога едно приятелство може да спаси цял живот. А ти би ли почукал на нечия врата?