В сянката на семейните тайни: Как един случаен телефонен разговор промени живота на дъщеря ми

– Не мога повече, мамо! – гласът на Ива трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше пред мен в коридора, стиснала телефона така, сякаш от него зависеше животът ѝ. В този момент светът ми се срина. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Сърцето ми туптеше лудо, докато се опитвах да разбера какво се е случило.

– Какво стана, Иве? Кажи ми! – хванах я за раменете, но тя само поклати глава и избухна в плач.

Телефонът ѝ иззвъня отново. На екрана пишеше „Неизвестен номер“. Взех го и без да мисля, натиснах зеления бутон.

– Ало? – гласът ми беше дрезгав от напрежение.

– Госпожо Николова? – непознат женски глас прозвуча от другата страна. – Трябва да поговорим за дъщеря ви. Става въпрос за нещо много сериозно.

В този момент вратата на хола се отвори с трясък и съпругът ми, Петър, излезе с намръщено лице.

– Какво пак е станало? Защо всички крещите? – изсумтя той, без да погледне към Ива.

– Петре, моля те, не сега! – изсъсках през зъби. – Става нещо важно с Ива.

Той само махна с ръка и се върна при телевизора. От години между нас имаше пропаст. След като Ива се разболя от диабет на осем години, всичко се промени. Петър не можеше да приеме диагнозата ѝ, а майка ми настояваше, че „всичко е от нерви“ и че „едно време такива болести нямаше“.

Стиснах телефона до ухото си.

– Коя сте вие? Какво искате от дъщеря ми?

– Казвам се Мария Георгиева. Работя в училището на Ива като психолог. Тя днес дойде при мен… Моля ви, трябва да поговорим лично. Не отлагайте.

Сърцето ми се сви. Знаех, че Ива страдаше – често я намирах да плаче нощем, а напоследък беше станала затворена и раздразнителна. Но никога не си бях представяла, че ще потърси помощ извън семейството ни.

Срещнахме се с Мария още същия ден. В малкия ѝ кабинет миришеше на кафе и стари книги. Тя ме погледна сериозно:

– Г-жо Николова, Ива е под огромен стрес. Чувства се самотна и неразбрана вкъщи. Сподели ми, че баща ѝ често я обвинява за болестта ѝ, а баба ѝ я кара да крие инсулина си, „за да не я гледат хората като прокажена“.

Сълзите напълниха очите ми. Знаех, че не сме идеалното семейство, но не подозирах колко тежко е положението за Ива.

– Какво мога да направя? – прошепнах отчаяно.

– Най-важното е да ѝ покажете, че я обичате такава, каквато е. Да я защитите пред близките си. И… може би да потърсите помощ за себе си. Вие също сте изтощена.

Върнах се вкъщи със свито сърце. Петър ме посрещна с обичайното си мълчание, а майка ми – с упреци:

– Пак ли ще ходиш по доктори? Пари на вятъра! Едно време с чай и мед всичко минаваше!

– Мамо, стига! – избухнах за първи път от години. – Това не е настинка! Дъщеря ми има нужда от подкрепа, а не от подигравки!

Майка ми ме изгледа така, сякаш съм полудяла.

– Ти си виновна! Разглезила си я! Ако беше по-строга…

– Не! – прекъснах я рязко. – Достатъчно! От днес нататък аз решавам какво е най-добро за Ива!

Тази вечер седнах до дъщеря си на леглото ѝ. Тя ме погледна уплашено.

– Мамо… ще ме оставиш ли сама?

Прегърнах я силно.

– Никога повече няма да те оставя сама, Иве. Обещавам ти.

Започнахме заедно терапия при Мария Георгиева. Беше трудно – Петър отказа да участва, а майка ми спря да ни говори за известно време. Но постепенно Ива започна да се усмихва отново. Намери приятели в училище и дори започна да рисува картини, които окачихме по стените у дома.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър говори по телефона:

– Не знам какво става с жена ми… Все едно е друга. Само за детето мисли…

Почувствах болка и гняв едновременно. Защо беше толкова трудно за него да приеме болестта на собственото си дете? Защо семейството ни трябваше да се разпада точно когато имахме най-голяма нужда един от друг?

С времето разбрах: някои хора просто не могат да дадат любовта и подкрепата, които очакваме от тях. Но това не означава, че трябва да се отказваме от себе си или от децата си.

Днес Ива е по-силна от всякога. Аз също. Научих се да казвам „не“ на майка си и „стига“ на Петър. Понякога все още плача нощем, но вече знам, че не съм сама.

Питам се: Колко още майки премълчават болката си в името на „семейния мир“? Колко деца страдат тихо зад затворени врати? Може би е време да говорим открито за това…