Бившата ми свекърва на рождения ден на дъщеря ми: Къде е границата между миналото и бъдещето?

– Не мога да повярвам, че пак идва! – изсъска майка ми, докато подреждаше чиниите с банички на масата. Часът беше едва десет сутринта, а вече усещах как напрежението се сгъстява във въздуха като тежък облак над главите ни. Погледнах през прозореца – пред блока спря познатата синя Лада. Мария. Бившата ми свекърва.

Сърцето ми се сви. Дали постъпвам правилно? Дали не предавам собственото си семейство, като я каня на рождения ден на Лена? Но после си спомних как Лена, още преди седмица, ме попита с онзи нежен гласец: „Мамо, баба Мария ще дойде ли?“ Как да ѝ обясня, че възрастните понякога са по-детински от децата?

Майка ми продължаваше да мърмори:
– След всичко, което Петър ти причини… Как не те е срам да я каниш? Тя е неговата майка!
– Мамо, Лена има право да познава баба си – отвърнах тихо, но твърдо. – Това е нейният празник.

Вратата се отвори и Мария влезе с огромна кутия, увита в лилава хартия. Очите ѝ бяха влажни, но усмивката ѝ беше топла.
– Честит рожден ден, слънчице! – извика тя и Лена се хвърли в прегръдките ѝ.

В този момент времето спря. Всички погледи се впериха в тях двете – внучка и баба, които сякаш не усещаха бурята около себе си. Но аз я усещах. Усетих я в погледа на майка ми, в напрегнатото мълчание на баща ми, който само кимна на Мария и се скри в кухнята.

Петър не се обади. Не изпрати дори съобщение. Две години след развода ни вече не очаквах чудеса от него. Но Мария… тя никога не пропускаше рождените дни на Лена. Дори когато аз самата се чудех дали имам сили да празнувам.

Гостите започнаха да идват – приятелки от детската градина, съседи, братовчеди. Всички поздравяваха Лена, но усещах как някои поглеждат към Мария с любопитство или неодобрение. В малкия ни апартамент всяка дума кънтеше като камбана.

– Иване, може ли за малко? – прошепна Мария и ме дръпна в коридора.
– Разбира се – отвърнах, макар че усещах как гласът ми трепери.
– Знам, че не е лесно за теб… Знам какво мисли майка ти за мен. Но Лена е всичко за мен. Не искам да я губя заради грешките на сина ми.

Погледнах я в очите – тези очи, които някога ме гледаха строго и критично, а сега бяха пълни със страх и болка.
– Не искам да те лишавам от Лена – казах тихо. – Но понякога се чудя дали не вредя на себе си… на семейството си…
– Ти си силна жена, Ивана. Заради теб Лена ще порасне щастлива – прошепна тя и ме прегърна неловко.

Върнахме се при гостите. Майка ми ни изгледа студено, но не каза нищо. Лена вече разопаковаше подаръците си и пищеше от радост при всяка нова кукла или книжка.

Следобедът мина в смях и игри, но аз усещах как напрежението не ме напуска. Вечерта, когато всички си тръгнаха, майка ми седна до мен на дивана.
– Не разбирам защо го правиш – каза тя уморено. – Тя е част от миналото ти.
– А Лена е бъдещето ми – отвърнах аз. – И тя има право да познава корените си.

Мълчахме дълго. После майка ми стана и прибра чиниите без дума повече.

На следващия ден Мария ми изпрати съобщение: „Благодаря ти за всичко. Ако някога имаш нужда от помощ или просто от разговор… знаеш къде да ме намериш.“

Седях до леглото на Лена и я гледах как спи, прегърнала новата си плюшена мечка. Мислех си за всички компромиси, които правим като родители. За границите между миналото и бъдещето. За това колко е трудно да бъдеш справедлив, когато сърцето ти е разкъсано между любовта към детето и болката от предателството.

Понякога се питам: Кое е по-важно – да защитиш себе си или да дадеш шанс на детето си да обича без страх? Може ли някой да ми каже къде свършва миналото и започва бъдещето?