„Майко, бабите не ходят с дънки!“ – История за една българска баба, която отказва да остарее по чужди правила
– Майко, бабите не ходят с дънки! – гласът на дъщеря ми Елица проряза утринната тишина като нож. Стоях пред огледалото в коридора, закопчавах любимите си светлосини дънки и се усмихвах на отражението си. Беше ми хубаво – косата ми беше прибрана в небрежен кок, а върху тениската ми пишеше „Животът започва след кафето“. Но думите ѝ ме удариха право в сърцето.
– А как ходят бабите, Ели? – попитах тихо, без да се обръщам. В гласа ми прозвуча онази нотка на умора, която се появява само когато най-близките ти хора не те разбират.
– С пола, с жилетка… Не знам, по-скромно. Не можеш да идваш така в детската градина! – настоя тя и ме изгледа с онзи поглед, който някога беше мой, когато я карах да си облече шапка през зимата.
В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми. Спомних си как майка ми – баба Мария – винаги носеше забрадка и престилка, дори когато излизаше до магазина. Как никога не си позволи да седне с нас на масата, докато не ни сервира всичко. А аз… Аз винаги мечтаех да бъда различна.
– Ели, аз съм баба, но съм и жена. Искам да се чувствам добре в кожата си. Не мога да се преструвам, че съм някой друг – опитах се да обясня, но думите увиснаха във въздуха.
Тя въздъхна тежко и се обърна към малката Мая, която вече скачаше около нас с раничката си.
– Хайде, мамо, баба ще ни води днес… – каза Елица и ме погледна с примирение.
Докато вървяхме към детската градина, усещах погледите на другите майки и баби. Повечето бяха облечени в тъмни дрехи, с шалове и ниски обувки. Аз стъпвах уверено с моите дънки и кецове, но вътре в мен бушуваше буря. Защо трябва да се крия? Защо трябва да се отказвам от себе си само защото съм станала баба?
Вечерта седнахме на масата у дома. Елица беше напрегната, а мъжът ми Петър мълчеше и ровеше в телефона си. Мая рисуваше нещо цветно върху лист хартия.
– Мамо, защо не можеш просто да бъдеш като другите? – прошепна Елица, сякаш се страхуваше някой да не я чуе.
– Защото не съм като другите – отвърнах твърдо. – И не искам Мая да расте с мисълта, че трябва да се променя заради чуждите очаквания.
Петър най-сетне вдигна глава:
– Оставете жената на мира. Ако иска да ходи с дънки – нека ходи. По-важно е какво прави за вас, а не как изглежда.
Елица замълча. Видях как очите ѝ се насълзиха. Може би за първи път осъзнаваше колко тежко е да бъдеш между два свята – между това, което си и това, което другите искат да бъдеш.
На следващия ден реших да отида на пазара. Сложих отново дънките си и любимата си червена шапка. На сергията за домати срещнах съседката леля Станка.
– Абе, Маргарито, ти все едно не остаряваш! Как го правиш? – засмя се тя.
– Просто не спирам да бъда себе си – отвърнах и ѝ намигнах.
Вечерта Мая дойде при мен с рисунката си. На нея бях нарисувана аз – с дънки, кецове и голяма усмивка.
– Бабо, ти си най-хубавата! – каза тя и ме прегърна силно.
Сълзи напълниха очите ми. Може би битката ми не е напразна. Може би някой ден Елица ще разбере…
Понякога се чудя: колко още жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания? Кога ще започнем да живеем живота си така, както го чувстваме? Споделете вашата история – бихте ли имали смелостта да бъдете себе си?