Когато новата колежка разклати основите на брака ми

— Знаеш ли, Петре, струва ми се, че жена ти не те оценява — изстреля Мария, новата колежка, докато стояхме до кафемашината. Гласът ѝ беше тих, но думите ѝ прорязаха като нож през сивото ежедневие на офиса. Погледнах я изненадано, а тя се усмихна леко, сякаш беше казала нещо напълно обичайно.

В този момент сякаш всичко около мен замря. Чувах само тътена на собственото си сърце. От години работя като анализатор в една фирма за логистика в София. Денят ми минава между таблици, отчети и безкрайни имейли. Колегите ми — почти всички жени — говорят основно за децата си, диети или новите сериали. Аз съм Петър — на 38, женен от 12 години за Ирина, с която имаме син на 9. Животът ми е подреден, но и някак празен.

Мария се появи преди месец — млада, енергична, с онзи поглед, който сякаш вижда през теб. Не бяхме говорили много, но днес тя ме покани на разходка след работа. Беше толкова неочаквано, че първоначално отказах. После обаче думите ѝ не ми даваха мира. „Жена ти не те оценява.“ Дали беше права? Отдавна не бяхме излизали с Ирина. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора или в грижи за детето. Тя винаги беше уморена, а аз — все по-невидим.

След работа Мария ме чакаше пред офиса. Беше хладно, но тя носеше шарен шал и се смееше на нещо по телефона. Когато ме видя, махна с ръка:

— Ела! Имам нужда от компания.

Тръгнахме към Борисовата градина. Говорихме за работа, после за музика, книги… Оказа се, че и двамата обичаме стария български рок. Смяхме се на глупави истории от студентските години. За първи път от много време се чувствах жив.

— Петре, защо си толкова тъжен? — попита тя изведнъж.

Замълчах. Как да ѝ обясня? Че се чувствам като призрак в собствения си дом? Че Ирина вече не ме поглежда така, както преди? Че всяка вечер се чудя дали още има смисъл?

— Не знам… Може би просто съм уморен — отвърнах.

Мария спря и ме погледна право в очите:

— Не си уморен. Просто си самотен.

Тези думи ме удариха като шамар. Самотен? Винаги съм вярвал, че семейството е пристанът ми. Но напоследък пристанът беше бурно море.

Върнах се вкъщи късно. Ирина беше сложила вечерята в микровълновата и вече спеше. Синът ни също. Седнах сам на масата и гледах празната чиния пред себе си. Спомних си как някога Ирина ме чакаше с усмивка и топла супа. Сега дори не забелязва кога се прибирам.

На следващия ден Мария пак ме заговори:

— Как си?

— Не знам… — признах си.

— Може би трябва да поговориш с жена си — предложи тя.

Вечерта опитах. Седнах до Ирина на дивана.

— Ири, можем ли да поговорим?

Тя въздъхна:

— Петре, уморена съм. Утре ли не може?

— Не… трябва сега.

Разказах ѝ как се чувствам — самотен, ненужен, невидим. Тя ме погледна с изненада:

— Мислех, че всичко е наред… Просто съм изморена от работа и детето…

— А аз? Аз съм тук! — почти извиках.

Тя замълча дълго:

— Може би и аз съм се почувствала сама… Не знам кога се случи това между нас.

Седяхме дълго в тишина. После тя стана и отиде в спалнята.

На следващия ден Мария отново ме покани на разходка. Този път отказах. Усетих, че ако тръгна пак с нея, ще прекрача граница, която не мога да върна назад.

Вечерта Ирина ме чакаше с чаша чай.

— Благодаря ти, че ми каза как се чувстваш — прошепна тя.

Погледнах я и видях онази жена, в която някога се влюбих. Може би има надежда за нас.

Сега стоя тук и се чудя: Колко често допускаме да станем непознати за хората до нас? Дали една разходка с непозната може да ни върне към себе си или само да ни отдалечи още повече?