Когато свекървата се превърна в центъра на моя свят: между дълга и свободата в българското семейство

— Мария, пак ли си забравила да сложиш захар в компота? — гласът на свекърва ми Пенка пронизваше тишината в кухнята като нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над мивката, а в гърдите ми се надигаше познатата вълна от безсилие и гняв.

— Не съм забравила, просто Иван не обича сладко — отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна. Знаех, че спорът е безсмислен. Откакто Пенка се нанесе при нас преди година, домът ни вече не беше моят дом. Всичко се въртеше около нея — от менюто до телевизора, от разписанието на детето до това кога и как да перем.

Пенка дойде при нас след като съпругът ѝ почина. Иван настоя — „Тя е майка ми, Мария, няма къде да отиде.“ Разбирах го. И аз бих направила същото за майка си. Но никой не ме попита дали съм готова да споделям живота си с жена, която никога не ме прие истински.

Вечерите станаха напрегнати. Седяхме тримата на масата, а Пенка разказваше за младостта си в Пловдив, за това как е възпитала Иван „правилно“, как всичко днес е различно и жените са разглезени. Поглеждаше ме с онзи особен поглед — смесица от укор и съжаление.

— Навремето жените не мрънкаха толкова. Работехме, гледахме деца, грижехме се за свекърите си и пак имахме сили да се усмихваме — казваше тя често.

Иван мълчеше. Понякога ми стискаше ръката под масата, друг път просто ставаше и излизаше на балкона да пуши. Започнах да усещам как между нас се издига невидима стена. Вечер лягахме гръб до гръб. Говорехме си само за детето или за сметките.

Един ден се прибрах по-рано от работа и чух как Пенка говори по телефона с приятелка:

— Мария? Тя е добра жена, ама не може да готви като хората. И с Иван нещо не са добре…

Сърцето ми се сви. Не беше първият път, когато чувах подобни думи. Но този път ме заболя повече от всякога. Защо никога не бях достатъчно добра? Защо трябваше да се доказвам в собствения си дом?

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми звъняха, канеха ме на кафе, но все по-рядко излизах. Чувствах се виновна дори когато отивах на фризьор — Пенка винаги намираше начин да ме попита защо харча пари за глупости.

— Като имаш семейство, първо мислиш за тях — казваше тя.

Една вечер, след като сложих детето да спи, седнах до Иван в хола.

— Не мога повече така — прошепнах. — Чувствам се като чужда в собствения си дом.

Той въздъхна тежко:

— Знам… Но какво да направим? Тя няма къде да отиде.

— А аз? Аз къде да отида, ако вече не издържам?

Той ме погледна за първи път от седмици право в очите. Видях умората му, страха му да не изгуби майка си… или мен.

— Ще поговоря с нея — каза накрая.

На следващия ден Пенка беше по-тиха от обикновено. Не знам какво ѝ беше казал Иван, но усетих промяна. Вечерта седнахме тримата на масата и тя каза:

— Знам, че ти е трудно с мен тук, Мария. Но и аз не съм искала така да стане… Просто остарях и нямам сили сама.

За първи път чух уязвимост в гласа ѝ. Почувствах съжаление… и още повече вина. Може би всички сме жертви на обстоятелствата.

Минаха месеци. Научих се да поставям граници — макар и трудно. Започнах да излизам с приятелки поне веднъж седмично. С Иван говорихме повече. Понякога спорехме, но поне вече не мълчахме.

Пенка остана с нас. Не стана по-лесно, но поне вече не се чувствах напълно сама.

Понякога вечер, когато всички спят, стоя на балкона и гледам светлините на града. Мисля си: Кога една жена има право да избере себе си пред семейството? И дали някога ще спрем да се чувстваме виновни за това?