Битката за Лея и Филип: Моят живот след развода

– Не можеш да ми ги вземеш, Дамяне! – гласът ми трепереше, а сълзите се стичаха по бузите ми, докато държах ръцете на Лея и Филип. Стояхме в коридора на нашия апартамент в Люлин, където миризмата на пържени картофи и прах се смесваше с тежестта на неизречените думи. Дамян беше висок, с тъмни очи, които някога ме гледаха с обич, а сега – с ледена решимост.

– Не ги взимам, Мария. Просто искам да ги виждам повече. Ти не си единствената им родителка! – отвърна той, но в гласа му се усещаше гняв, който не можеше да скрие.

Това беше началото на края. След тринадесет години брак, две деца и безброй компромиси, всичко се разпадаше. Разводът ни не беше просто подпис върху лист хартия – беше война за душите на Лея и Филип. Всяка сутрин се будех с усещането, че съм изгубила не само мъжа си, но и себе си.

Майка ми, баба Станка, ме гледаше с укор, докато седяхме на кухненската маса и обсъждахме делото за попечителство.

– Марийче, трябваше да си по-търпелива. Мъжете са си такива – понякога избухват, но после им минава. А сега децата страдат…

– Мамо, не мога повече да търпя обидите му! Не виждаш ли как Лея се затваря в себе си? Как Филип започна да заеква? – гласът ми беше тих, но твърд.

Всяка вечер след работа се прибирах в празния апартамент. Децата бяха при мен през седмицата, а уикендите ги взимаше Дамян. В началото мислех, че ще свикна. Но когато чувах смеха им по телефона или виждах снимки от разходките им с новата му приятелка – една руса счетоводителка от офиса му – усещах как гневът ме разяжда отвътре.

Една вечер Лея дойде при мен със сълзи в очите.

– Мамо, тате каза, че ако искаме, можем да живеем при него… Ти ще се сърдиш ли?

Сърцето ми се сви. Какво можех да кажа? Че баща им е егоист? Че аз съм по-добрата майка? Вместо това я прегърнах силно.

– Вие сте свободни да избирате, Лейче. Но винаги ще ви обичам, където и да сте.

В съда адвокатката ми – Галя – ме подготвяше за най-лошото.

– Дамян има стабилна работа, нов апартамент и подкрепата на родителите си. Ще трябва да докажем, че децата са по-добре с теб.

– Но аз съм майка им! – извиках отчаяно.

– Това вече не е достатъчно, Мария. Съдът гледа фактите.

Започнах да водя дневник – записвах всяка среща с децата, всяка тяхна усмивка или сълза. Станах подозрителна към всяко тяхно изказване: „Тате ни купи нови колела“, „Ходихме на кино“… Страхувах се да не ги загубя напълно.

Веднъж Филип се прибра мълчалив. Остави раницата си и седна до прозореца.

– Какво има, Филипе?

– Тате каза, че ти си виновна за всичко… Че ако не беше ти, щяхме да сме семейство…

Почувствах се като провалена майка. През нощта не можех да спя – мислех за всички моменти, в които съм крещяла на Дамян пред децата; за всички пъти, когато съм ги карала да избират страна.

В квартала започнаха слухове. Съседката леля Пенка ме гледаше с жалост:

– Ех, Марийче… Не е лесно сама жена с две деца… Ама ще видиш – ще мине и това.

Но нищо не минаваше. Всяка среща със социалните работници беше изпитание. Те задаваха въпроси: „Как се справят децата?“, „Имат ли приятели?“, „Какво правите заедно?“ Чувствах се като обвиняема в съдебен процес за живота си.

Една сутрин Лея отказа да стане за училище.

– Не искам повече да ходя! Всички ме питат защо мама и тате не живеят заедно…

Прегърнах я и плакахме двете дълго. Разбрах, че болката не е само моя – тя е и тяхна.

Дойде денят на решението. Съдът постанови споделено попечителство. Децата щяха да живеят при мен през седмицата и при Дамян през уикендите и ваканциите. Не беше победа – беше компромис.

Първата неделя без тях апартаментът беше оглушително тих. Седях на дивана със снимките им в ръце и се чудех дали някога ще бъда отново цяла.

С времето започнах да намирам сили в малките неща – в рисунките на Лея по стената, в смеха на Филип докато играем шах. Започнах да работя допълнително като преводачка от вкъщи, за да мога да съм повече с тях. Научих се да прощавам на себе си за грешките от миналото.

Понякога срещам Дамян пред блока. Поглеждаме се неловко – вече сме чужди хора. Но когато видя усмивките на децата ни, знам, че битката си е струвала.

Сега се питам: Колко струва майчинството? Има ли победители в една такава война или всички сме просто оцелели? Как бихте постъпили вие на мое място?