Тридесет и осем години мълчание: Завръщането ми у дома

— Ти не си ми баща! — думите на Петър прорязаха въздуха като нож. Стоях срещу него в малката кухня на панелката в Люлин, ръцете ми трепереха, а сърцето ми блъскаше в гърдите така, сякаш всеки момент ще изскочи. Беше минало повече от половин живот, откакто го бях видял за последно — тогава беше на три, сега беше мъж на четиридесет и една.

Не знаех как да започна. Какво да кажа на човек, когото си изоставил — или по-скоро, когото са ти отнели? Майка му, Мария, беше категорична: „Георги, ти си безотговорен! Не мога повече така!“ Тогава бях на двадесет и две, без работа, с мечти за музика и с глава в облаците. Мария ме изгони, а родителите ѝ направиха всичко възможно да ме държат далеч от сина ми. Съдът реши в тяхна полза. Останах сам в една стая под наем в Студентски град, с китарата си и празните бутилки.

Годините минаваха. Писах писма, които никой не прочете. Опитвах се да се свържа с Петър — звънях на вратата им, но Мария не ме допускаше. После заминах за чужбина — Германия, после Испания. Работех каквото намеря: строителство, сервитьорство, дори чистач в един хотел. Всяка Коледа си представях как Петър пораства без мен. Всяка година се заричах да се върна.

Преди две години майка ми почина. Върнах се за погребението ѝ и тогава разбрах от съседката ни леля Станка, че Петър живее още в София. „Голям мъж стана, Георги. Има две деца вече. Ама не те споменава.“

Седмици наред събирах кураж да му се обадя. Намерих го във Фейсбук — профилът му беше заключен, но снимката му ме удари като ток: същите очи като моите, същата вежда леко повдигната. Писах му: „Здравей, Петре. Аз съм баща ти.“ Отговори ми след три дни: „Нямам баща.“

Въпреки това настоях да се срещнем. Уговорихме се в едно кафене до метростанция „Сливница“. Дойде с дъщеря си — малката Мария, кръстена на майка му. Гледаше ме с любопитство и недоверие.

— Защо сега? — попита Петър тихо.
— Защото повече не мога да живея с мисълта, че не опитах — отвърнах аз.

Той се засмя горчиво:
— Тридесет и осем години не опита.

Погледнах го в очите:
— Опитвах. Но майка ти… съдът… аз самият бях слаб. Не бях готов да се боря достатъчно.

Той замълча дълго. Мария се въртеше неспокойно на стола.
— Татко — каза тя на Петър — кой е този чичко?

Петър въздъхна:
— Никой, Марийче. Просто познат.

Тогава усетих как нещо в мен се чупи окончателно. Излязох навън и запалих цигара след цигара. В главата ми ехтяха думите на баща ми: „Мъжът трябва да носи отговорност.“ А аз? Аз избягах.

В следващите месеци опитвах пак и пак. Пращах съобщения за рождените дни на децата му — без отговор. Оставях подаръци пред вратата им — връщаха ги обратно.

Една вечер през декември телефонът ми звънна. Беше Петър.
— Майка ми е болна — каза той. — Рак. Не знам какво да правя.
— Ще дойда — казах без да мисля.

В болницата Мария беше бледа и отслабнала. Погледна ме с умора:
— Георги… толкова години…
— Знам — прошепнах аз.

Седяхме тримата до леглото ѝ. Петър държеше ръката ѝ, аз стоях неловко отстрани. Мария ме погледна:
— Не съм ти простила… но не искам синът ни да носи тази омраза цял живот.

След смъртта ѝ Петър беше като празна черупка. Помогнах му с погребението, с документите, с децата. Постепенно започнахме да говорим — първо за неща от ежедневието: сметки, училище, работа. После за миналото.

— Защо не се бореше повече? — попита ме веднъж Петър.
— Страхувах се — признах си аз. — Че ще загубя всичко… че ще те нараня още повече.
— А мен ме боли цял живот — каза той тихо.

Започнахме да се виждаме по-често. Веднъж заведох Мария и брат ѝ на цирк. Видях как малката ме гледа с усмивка и за първи път усетих топлина в гърдите си.

Петър все още е дистанциран. Понякога усещам гняв в погледа му, друг път — тъга или просто умора. Но вече не съм напълно чужд.

Сега седя на балкона му и гледам как София се разстила под мен. Чувствам вина за всяка пропусната година, за всяка неизказана дума. Но знам едно: надеждата умира последна.

Питам се: Може ли човек да изкупи вината си? Има ли прошка за баща, който е избягал? Ще намерим ли някога път един към друг? Какво бихте направили вие?