Между двама огъня: Как разводът на родителите ми разкъсва семейството ми
– Не мога да повярвам, че пак си я оставила при него! – гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато държах малката Лора в ръцете си. Беше неделя сутрин, а аз вече усещах как напрежението се надига като буря над главата ми.
– Мамо, Лора има нужда и от двамата си дядовци – опитах се да запазя спокойствие, макар че вътре в мен всичко кипеше. – Не е честно да я държа далеч от татко.
– Той не знае как да се грижи за нея! – настоя тя, като тропна с лъжицата по масата. – Забрави ли какво направи с нас? Забрави ли как плакахме нощем, когато ви напусна?
Погледнах към Лора. Очите ѝ бяха широко отворени, а устничката ѝ потрепваше в опит да разбере защо баба ѝ е толкова ядосана. Сърцето ми се сви. Не исках тя да расте в тази атмосфера на омраза и съперничество.
Баща ми и майка ми се разведоха преди десет години. Тогава бях на шестнайсет и светът ми се срина. Майка ми остана в нашия апартамент в Люлин, а татко се премести при новата си жена в Бояна. Винаги съм била между двама огъня – опитвах се да угодя и на двамата, да не ги нараня, да не избирам страна. Но сега, когато станах майка, всичко стана още по-сложно.
Баща ми беше горд дядо. Купуваше на Лора най-скъпите играчки, водеше я в зоопарка, снимаха се заедно пред всяка катерушка. Майка ми пък ѝ плетеше дрешки, готвеше ѝ домашни манджи и ѝ разказваше приказки за лека нощ. Но вместо да се радват заедно на внучката си, те се надпреварваха кой ще бъде по-важен за нея.
– Татко ти пак ли ѝ е купил шоколад? – попита майка ми веднъж, когато върнах Лора от уикенд при баща ми.
– Да, но само едно парченце…
– Той винаги разваля всичко! Аз се старая да я храня здравословно, а той…
– Мамо, моля те…
– Не! Трябва да разбере, че не може да купува любовта ѝ!
Вечерта получих съобщение от баща ми:
„Майка ти пак ли ти е говорила глупости за мен? Не ѝ позволявай да настройва Лора срещу мен!“
Стиснах телефона с треперещи ръце. Чувствах се като дете, което трябва да избира между родителите си. Само че сега залогът беше още по-голям – психиката на собственото ми дете.
Съпругът ми Даниел се опитваше да ме подкрепя:
– Иве, трябва да им кажеш ясно – или спират с тези глупости, или няма да виждат Лора толкова често.
– Не мога… Ще ги нараня…
– Ами ако нараниш Лора? Помисли за нея!
Думите му ме удариха като шамар. Наистина ли бях толкова слаба? Защо не можех просто да сложа граници?
Една вечер седях сама в детската стая, докато Лора спеше. Гледах я как диша спокойно и си мислех за собственото си детство – за скандалите през стената, за тишината след развода, за това как никога не можех да кажа на никого колко ме боли. Обещах си тогава, че моето дете няма да преживее същото. А ето че историята се повтаряше.
На следващия ден поканих майка ми и баща ми на разговор. Седнахме около масата в хола – трима възрастни хора, които все още носеха белезите от миналото.
– Моля ви – започнах с треперещ глас. – Това трябва да спре. Лора не е награда във вашата война. Тя е дете. Моето дете.
Майка ми избухна:
– Аз само искам най-доброто за нея! Не мога да гледам как той…
– Стига! – прекъснах я за първи път в живота си. – Вие двамата ме разкъсвате! И ако продължите така, ще трябва да ограничим срещите ви с Лора.
Баща ми мълчеше дълго. После каза тихо:
– Не искам да те губя втори път.
В този момент осъзнах колко много ги боли и двамата. Те не можеха да простят един на друг, но обичаха внучката си до полуда. И тази любов ги караше да се борят един срещу друг, вместо един до друг.
Оттогава започнахме семейна терапия. Не беше лесно – имаше сълзи, обвинения, стари рани. Но малко по малко започнахме да говорим открито за болката си.
Днес Лора расте обичана от всички ни. Понякога усещам напрежението между майка ми и баща ми, но вече знам как да поставям граници. Научих се, че понякога трябва да избереш себе си и детето си пред миналото.
Питам се: Колко още български семейства живеят в сянката на стари рани? Колко деца плащат цената на чуждите битки? Какво бихте направили вие на мое място?