Сестри, кръв и сълзи: Как спрях да говоря със сестра си

– Не мога повече, Елена! – изкрещях, докато чинията се разби на пода. Парчетата се разлетяха, а тишината, която последва, беше по-страшна от всеки вик. Майка ни стоеше в ъгъла, стиснала ръце, а баща ни се преструваше, че не чува нищо от стаята си. Беше поредната вечер, в която домът ни се превръщаше в бойно поле.

Аз съм Мария, на 32 години, и цял живот съм имала по-голяма сестра – Елена. Винаги казвахме, че сме като деня и нощта: тя – амбициозна, властна, винаги първа във всичко; аз – по-тиха, по-замислена, винаги в сянката ѝ. От малки се карахме за всичко – играчки, внимание от родителите, оценки в училище. Но с годините конфликтите ни станаха по-дълбоки и по-болезнени.

Първият голям разрив дойде, когато Елена реши да остане в София след университета и да започне работа в голяма адвокатска кантора. Родителите ни бяха горди с нея, а аз останах в Пловдив и започнах работа като учителка по литература. Всяка наша среща се превръщаше в съревнование – кой е по-успял, кой е по-обичан. Дори на Коледа спорехме коя ще помогне повече на майка ни в кухнята.

– Ти винаги се оплакваш, Мария! – казваше тя. – Ако искаш нещо, вземи го! Не чакай някой да ти го поднесе!

– Не всички сме като теб, Елена! – отвръщах аз. – Не всички можем да тъпчем другите, за да стигнем до върха!

Веднъж майка ни се разплака пред нас: „Моля ви, спрете! Сестри сте! Какво ще стане с нас, ако не се разбирате?“ Но ние вече бяхме твърде далеч една от друга.

Когато баща ни се разболя от инсулт, трябваше да решим кой ще се грижи за него. Елена настояваше да го заведем в дом за възрастни хора. Аз не можех да приема това – чувствах се длъжна да остана при него. Спорехме дни наред. Майка ни мълчеше и страдаше между нас.

– Ти не разбираш! – крещеше Елена по телефона. – Имам работа, имам живот! Не мога да зарежа всичко!

– А аз мога ли? – питах я през сълзи. – Защо винаги аз трябва да жертвам себе си?

В крайна сметка останах при баща ни. Месеци наред се грижих за него сама. Елена идваше рядко и все бързаше да си тръгне. Майка ни се опитваше да ни помири, но вече не вярвах, че това е възможно.

След смъртта на баща ни отношенията ни станаха още по-студени. Дойде време за делба на наследството. Елена поиска апартамента в София, а аз трябваше да остана с майка ни в стария панелен блок в Пловдив. Чувствах се предадена.

– Това е справедливо! – каза тя без капка съчувствие. – Ти така или иначе не можеш да си позволиш живота в София.

Тогава реших: повече няма да говоря с нея. Изтрих номера ѝ от телефона си. Блокирах я във Facebook. На семейните събирания стояхме на различни краища на масата и избягвахме погледите си.

Майка ни страдаше най-много. Виждах как се топи между нас, как се опитва да запълни празнината с празни приказки за времето или за новите съседи.

– Моля ви… – прошепна веднъж тя на рождения ми ден. – Не мога повече така…

Но аз бях твърде наранена. Всяка мисъл за Елена ме изпълваше с гняв и болка. Започнах да се затварям в себе си, избягвах приятелите си, дори работата ми стана тежест.

Една вечер майка ми получи инфаркт. Отидох веднага в болницата. Там беше и Елена – за първи път от месеци стояхме една до друга. Не си казахме нито дума.

Когато майка ни се оправи и я изписаха, тя ни погледна с онзи уморен поглед:

– Ако не можете да бъдете сестри, поне бъдете хора…

Тези думи ме преследват и до днес. Не знам дали някога ще мога да простя на Елена или тя на мен. Но знам едно: когато семейството се разпада, боли така, както никой външен човек не може да разбере.

Понякога нощем се питам: заслужаваше ли си тази война? Или можехме просто да бъдем сестри? Какво мислите вие – има ли прошка за такива рани?