Между две майки: Борбата за приемане в едно ново семейство

— Не искам да я виждам в къщата ми! — гласът на свекърва ми, госпожа Мария, отекна в коридора като гръм. Стоях пред вратата й с дъщеря ми Ели, която стискаше ръката ми толкова силно, че пръстите ми побеляха. Синът й, моят съпруг Димитър, беше някъде по работа, а аз за пореден път трябваше да се изправя сама срещу тази стена от лед.

— Моля ви, госпожо Мария, Ели е част от нашето семейство. Не е честно да я изключвате — опитах се да запазя гласа си спокоен, но усещах как гневът ме дави.

Тя ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница. — Ти може да си я родила, но тя не е моя внучка. Аз имам само един внук — Виктор. Той е кръв от кръвта ми.

Ели отпусна ръката ми и наведе глава. В този момент сърцето ми се пръсна на хиляди парчета. Как да обясня на едно осемгодишно дете, че някой може да я отхвърли само защото не й е биологична баба?

Вечерта, когато Димитър се прибра, го посрещнах с очи, подпухнали от плач. — Митко, не мога повече така. Или ще говориш с майка си, или… — думите заседнаха в гърлото ми.

Той въздъхна тежко и седна до мен на дивана. — Знам, Ариана. Опитах се да й обясня, но тя е инат. Винаги е била такава. Може би с времето ще свикне…

— А ако не свикне? Какво ще стане с Ели? — гласът ми трепереше. — Тя вече започна да пита защо Виктор получава подаръци от баба Мария, а тя — не. Защо само той ходи на гости при нея?

Димитър замълча. Знаех, че го боли, но усещах и неговата безпомощност. В този момент разбрах колко самотна съм в тази битка.

Следващите седмици бяха кошмарни. Ели стана затворена, започна да се оплаква от болки в корема преди всяко семейно събиране. Виктор, който беше само на пет години, не разбираше защо сестра му не идва с него при баба Мария. Опитвах се да балансирам между двете деца, между собствената си болка и желанието да запазя мира у дома.

Една неделя сутрин Ели дойде при мен с рисунка — беше нарисувала нашето семейство: мен, Димитър, Виктор и себе си. Всички държахме ръце, а над нас имаше голямо слънце. Но в ъгъла стоеше баба Мария — сама и обърната с гръб към нас.

— Мамо, защо баба Мария не иска да играе с мен? — попита тя тихо.

Прегърнах я силно и усетих как сълзите ми капят по косата й. — Не знам, мило мое. Понякога възрастните правят грешки.

В този момент взех решение. Не можех повече да чакам чудо. Трябваше да защитя детето си.

На следващото семейно събиране в дома на свекърва ми пристигнахме всички заедно. Още на прага тя се намръщи:

— Защо доведе и нея? Казах ти…

— Достатъчно! — прекъснах я за първи път в живота си. Гласът ми беше твърд като камък. — Ели е част от това семейство. Ако не можете да я приемете, няма да идва нито тя, нито Виктор.

Димитър ме хвана за ръката и кимна одобрително. За първи път усетих подкрепата му истински.

Госпожа Мария пребледня. — Ще лишиш собствения си син от баба му заради чуждо дете?

— Тя не е чужда! — извика Димитър. — Тя е моя дъщеря! Ако не можеш да го разбереш, ще загубиш и двамата си внуци.

Настъпи тягостна тишина. За миг видях как очите на свекърва ми се насълзиха, но после тя се обърна и излезе от стаята.

В колата на връщане Ели ме попита:

— Мамо, ще имаме ли пак семейни празници?

Погалих я по косата и й обещах, че ще направя всичко възможно да бъде щастлива.

Минаха месеци на мълчание между нас и свекърва ми. Беше тежко за всички, особено за Виктор, който често питаше за баба си. Но аз знаех, че съм постъпила правилно.

Един ден получих писмо от госпожа Мария:

„Ариана,
Мислех много върху думите ти. Не мога да върна времето назад, но искам да опитам да бъда по-добра баба за Ели. Може ли да дойдете на гости?“

Сълзите потекоха по лицето ми. Показах писмото на Димитър и той ме прегърна силно.

В деня на посещението Ели беше притеснена, но когато баба Мария й подаде малка кукла и я покани да играят заедно, видях надежда в очите на дъщеря си.

Понякога чудесата се случват тогава, когато най-малко ги очакваме. Но трябва ли винаги майките като мен да стигат до ръба на отчаянието, за да защитят децата си? Какво бихте направили в моята ситуация?