„Тогава ти ще теглиш кредита!” – Когато свекърва ми изрече това, събрах багажа си и се върнах при майка ми

— Ако толкова искаш нова кухня, тогава ти ще теглиш кредита! — гласът на свекърва ми прониза въздуха като нож. Стоях с ръце, потънали в сапунена вода, а съпругът ми Мартин мълчеше до нея, вперил поглед в телефона си. В този момент осъзнах, че не съм у дома си. Бях просто гост в собствения си живот.

Омъжих се за Мартин на деветнайсет. Всички казваха, че съм луда — „Млада си още, живей си живота!“, но аз вярвах в любовта ни. Мислех, че ще се справим с всичко. Но никой не ме предупреди колко тежко е да делиш 65 квадрата с мъж, който не умее да казва „не“ на майка си, и с жена, която вярва, че апартаментът е нейна крепост.

Първите месеци бяха като меден месец — докато не започнаха дребните забележки. „Защо не си оправила леглото?“, „Така ли те е учила майка ти да готвиш?“, „Мартине, кажи ѝ какво обичаш за вечеря!“ Всяка вечеря беше изпитание. Седяхме на масата — тримата — а между нас се носеше напрежение по-гъсто от лещата в чинията.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как свекърва ми говори на Мартин:

— Трябва да сменим кухнята. Всичко е старо, шкафовете падат.
— Да, ама с какви пари? — отвърна той.
— Ами тя работи вече, нали? Да тегли кредит!

Спрях да търкам чинията. Сапунът се стичаше по ръцете ми. Не можех да повярвам на ушите си. Аз ли трябваше да плащам за всичко? Аз ли трябваше да спасявам този дом, който никога не беше мой?

Влязох в хола и ги погледнах право в очите:

— Мамо, не мисля, че е редно аз да тегля кредит за вашата кухня.
— Нашата кухня! — изсъска тя. — Ти живееш тук! Или мислиш само за себе си?

Мартин мълчеше. Не ме защити. Не каза нищо. В този момент разбрах — тук няма място за мен.

Събрах багажа си през нощта. Всяка дреха, всяка книга ми тежеше като камък. Мартин стоеше на прага:

— Къде ще ходиш?
— При майка ми. Имам нужда от въздух.
— Това е лудост! — прошепна той.
— Лудост е да живея тук и да се чувствам невидима.

Майка ми ме посрещна с отворени обятия. В малката ни панелка в Надежда имаше повече топлина, отколкото в целия апартамент на свекърва ми. Плаках цяла нощ. Чувствах се провалена — като жена, като съпруга, като дъщеря.

Дните минаваха бавно. Мартин не звънеше. Свекърва ми изпрати едно съобщение: „Когато пораснеш, върни се.“

Започнах работа на две места — сутрин в книжарница, вечер като сервитьорка в кварталното кафене. Парите не стигаха, но поне бях свободна. Майка ми ме подкрепяше:

— По-добре сама и щастлива, отколкото с някой, който те кара да се чувстваш малка.

Една вечер Мартин дойде пред блока. Стоеше под дъжда с букет карамфили — любимите ми цветя.

— Върни се — каза тихо. — Майка ще се промени.
— Не вярвам — отвърнах аз. — А ти?
Той замълча.
— Не мога без теб — прошепна.
— А можеш ли със себе си?

Видях страха в очите му — страхът от самота, от промяна, от това да порасне без майка си до себе си.

Не се върнах. Започнах да уча задочно социална педагогика. Срещнах нови хора, намерих нови приятели. Научих се да казвам „не“. Понякога вечер усещах празнота — липсата на сигурност, на семейство. Но вече знаех коя съм.

Сега, години по-късно, живея сама в малък апартамент под наем в Студентски град. Имам работа, която обичам, и приятели, които ме уважават. Понякога срещам Мартин по улиците на София — винаги бързащ, винаги с телефон в ръка.

Питам се: Ако бях останала тогава, щях ли някога да бъда щастлива? Или щях да тегля кредити за чужди мечти цял живот?

А вие? Колко често избирате себе си пред чуждите очаквания?