Две баби, едно дете: Когато семейството се бори за любовта на внучето

— Не можеш да я оставяш при нея! — гласът на майка ми пронизваше утрото като остър нож. Стоях в коридора, с чаша кафе в ръка, а Ани се опитваше да си обуе чорапите в детската стая. — Мамо, пак започваш… — прошепнах уморено, но тя не ме чу или просто не искаше да ме чуе.

— Свекърва ти няма представа как се гледа дете! Виж я само — все сладкиши ѝ носи, после цял ден я боли коремчето! — продължи майка ми, докато нервно подреждаше вече подредените играчки на рафта.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше свекърва ми — леля Мария. — Клара, ще доведеш ли Ани днес? Направила съм ѝ любимите палачинки! — гласът ѝ звучеше топло, но усещах нотката на очакване, почти изискване.

— Не знам още, Мария… Ще ти се обадя по-късно — измънках и затворих.

В този дом никога не беше тихо. Двете баби се надпреварваха коя ще бъде по-важна в живота на Ани. Майка ми настояваше да я водя всяка събота у тях, за да ѝ показва как се меси хляб и да ѝ разказва приказки от своето детство в Родопите. Свекърва ми пък я глезеше с подаръци, разходки до зоопарка и сладкиши. И двете твърдяха, че го правят от любов, но аз виждах как Ани се объркваше все повече.

Една вечер, докато я приспивах, тя прошепна: — Мамо, защо баба Мария казва, че баба Елена е лоша? А баба Елена казва, че баба Мария не ме обича истински… Аз коя баба трябва да обичам повече?

Сърцето ми се сви. Какво бях допуснала? Как позволих на тези две жени да превърнат любовта към внучето си в оръжие една срещу друга?

На следващия ден реших да поговоря с майка ми. Седнахме на масата в кухнята, а тя вече беше приготвила чай и домашна баница. — Мамо, трябва да спреш да говориш лошо за Мария пред Ани. Тя е дете, не разбира защо се карате.

Майка ми ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко момиченце. — Аз само искам най-доброто за нея! Ти не помниш какво беше да растеш без баба… Аз съм тук за вас!

— Знам, мамо… Но така я обърквате. Тя не знае на кого да вярва. Моля те…

Тя замълча за миг, после избухна: — А ти защо не кажеш това на Мария? Тя все гледа да те засенчи! Все едно ти не си майка на Ани!

Сълзи напълниха очите ми. Толкова години се опитвах да угодя и на двете страни, а сега виждах как това разкъсва детето ми.

Вечерта отидох при свекърва ми. Тя ме посрещна с усмивка и чиния с топли палачинки. — Клара, знам, че ти е трудно… Но Елена винаги е била властна жена. Не позволявай тя да решава всичко за Ани!

— Мария, моля те… Не говори така пред детето. Тя ви обича и двете. Не искам да избира между вас.

Свекърва ми въздъхна тежко и за първи път видях уязвимост в очите ѝ. — Просто… толкова много я обичам. Понякога се страхувам, че ще ме забрави.

В този момент осъзнах — страхът от забравата ги караше да се борят за вниманието на Ани. Но тази битка раняваше най-много именно нея.

Дните минаваха в постоянни опити да балансирам между двете баби. Веднъж Ани се прибра разплакана от училище: — Мамо, децата казаха, че имам две баби вещици… Защо всички викат вкъщи?

Тогава реших — стига! Събрах всички у дома една неделя следобед. Седнахме около масата, а Ани рисуваше в ъгъла.

— Искам да поговорим открито — започнах с треперещ глас. — Вашите спорове нараняват Ани. Тя ви обича и двете, но не може да избира страна. Ако продължавате така, ще я загубите и двете.

Майка ми и свекърва ми се спогледаха мълчаливо. За първи път видях сянка на вина в очите им.

— Не сме искали това… — прошепна майка ми.

— Просто ни е трудно да делим любовта ѝ — добави свекърва ми.

— Любовта не се дели! — извиках през сълзи. — Тя се умножава! Ако искате Ани да ви помни с добро, спрете да воювате една с друга.

След този разговор нещата започнаха бавно да се променят. Двете баби започнаха да прекарват време заедно с Ани — понякога всички заедно месехме хляб или ходехме на разходка в парка. Не беше лесно; понякога напрежението пак избухваше, но вече знаехме къде е границата.

Ани отново започна да се смее безгрижно и вече не задаваше въпроси коя баба трябва да обича повече.

Понякога вечер оставам сама в тъмната кухня и си мисля: Колко често позволяваме на собствените си страхове и амбиции да раняват най-скъпото ни? Дали някога ще се научим истински да обичаме без условия?