От бездната на болестта до светлината на успеха: Историята на един български студент

– Митко, пак ли ще лежиш цял ден? – гласът на майка ми прониза тишината в малката ни кухня в Люлин. Беше декемврийска утрин, а аз се взирах в тавана, усещайки как болката се разлива по цялото ми тяло. Не можех да ѝ отговоря. Не можех да ѝ кажа, че не е мързел, а страх – страх от диагнозата, която получих преди месец в Александровска болница: автоимунно заболяване, рядко и непредсказуемо.

– Мамо, не мога… – прошепнах едва доловимо.

Тя въздъхна тежко и излезе, трясвайки вратата. Баща ми, както винаги, беше на работа – шофьор на камион, рядко го виждахме. Сестра ми Ива беше в гимназията и сякаш се срамуваше от мен. Вкъщи цареше напрежение, което можеше да се реже с нож.

Преди болестта бях като всички други – студент по информатика в Софийския университет, мечтаех за собствена фирма. Имах приятели, излизахме по барове, играехме футбол в парка. Но след диагнозата всичко се промени. Приятелите ми започнаха да се отдръпват – не знаеха как да говорят с мен. Дори най-добрият ми приятел, Косьо, вече не ми звънеше. Чувствах се сам и изоставен.

Една вечер чух родителите ми да спорят:

– Не може така! Трябва да го стегнем! – настояваше майка ми.
– Остави го, Мария! Не виждаш ли какво му е? – отвърна баща ми с необичайна мекота.
– Ами ако не завърши? Ако остане тук цял живот? Какво ще кажат хората?

Сълзите ми потекоха безшумно. Не исках да съм товар за никого. Не исках да съм „онзи болният“.

В университета нещата не бяха по-добри. Преподавателите ме гледаха със съжаление, а колегите ми шепнеха зад гърба ми. Един ден, докато чаках пред аудиторията, чух две момчета:

– Този Митко май няма да изкара семестъра…
– Да бе, казаха ми, че е много зле.

Стиснах зъби. Реших, че няма да им позволя да бъдат прави.

Започнах да уча по цял ден. Болката беше постоянна – ставите ми горяха, понякога не можех да държа химикалката. Но всяка вечер си повтарях: „Още един ден. Още една стъпка.“ Майка ми започна да ме подкрепя по свой начин – носеше ми чай и ме завиваше с одеяло, макар че пак мърмореше.

Един ден Ива дойде при мен:
– Митко… ако имаш нужда от помощ по математика, мога да ти помогна. Знам, че е трудно.
Погледнах я изненадан. За първи път от месеци видях съчувствие в очите ѝ.

С времето започнах да свиквам с болката. Намерих сили да се върна към живота – макар и по нов начин. Записах се в онлайн група за хора с автоимунни заболявания. Там срещнах Петя – момиче от Варна със сходна диагноза. Пишехме си всеки ден. Тя ме научи да не се срамувам от болестта си:
– Митко, ти не си само диагнозата си! Ти си умен, добър човек! Не позволявай на никого да те определя само по това!

Тези думи ме промениха. Започнах да говоря открито за състоянието си – първо с приятелите си (някои се върнаха), после с преподавателите (един от тях дори ми предложи стаж). Станах по-уверен.

В края на четвърти курс получих най-висок успех във випуска. На дипломирането майка ми плака от радост, а баща ми ме прегърна за първи път от години:
– Гордея се с теб, сине!

Получих предложение за работа в голяма IT фирма в Пловдив – мечтата ми! Събрах багажа си и заминах. В началото беше трудно – нов град, нови хора, но вече знаех: мога да се справя с всичко.

Днес работя това, което обичам. Болестта още е част от живота ми, но вече не ме определя. Семейството ми е зад мен. С Петя сме близки приятели и често си говорим за бъдещето.

Понякога вечер си мисля: Ако тогава бях се предал, щях ли някога да разбера колко съм силен? Колко от нас позволяват на страха или болката да ги спре? А ти какво би направил на мое място?