„Имаш един месец да напуснеш дома ми!“ – Историята на една снаха в сянката на българската свекърва

— Имаш един месец да напуснеш дома ми! — гласът на Вера отекна в коридора като гръм. Стоях с чаша чай в ръка, а ръцете ми трепереха. Погледнах към Георги, мъжа ми, който стоеше до мен с наведена глава, сякаш думите не го засягаха.

— Мамо, моля те… — прошепнах, но тя ме прекъсна с рязко движение на ръката.

— Не, Мария! Достатъчно! Три години вече сте тук. Аз не съм ви длъжна! Искам си спокойствието.

Сълзите ми напираха, но се опитах да ги скрия. Не исках да ѝ дам това удоволствие — да ме види слаба. Вера винаги беше строга, но никога не съм вярвала, че ще стигне дотук. Когато се нанесохме при нея след като Георги остана без работа, тя ни прие с думите: „Семейството е най-важно.“ А сега?

Георги мълчеше. Не каза нищо. Не ме защити. Не ѝ възрази. Просто стоеше там, стиснал юмруци в джобовете си.

— Ще поговорим по-късно — казах тихо и се прибрах в стаята ни. Затворих вратата и се разплаках. Какво ще правим? Аз работя на половин работен ден в детската градина, а Георги все още търси работа. Заплатата ми стига едва за сметките и храната. Нямаме спестявания.

На следващия ден Георги се прибра късно. Беше пил — усетих миризмата още щом влезе.

— Говори ли с майка си? — попитах го.

— Няма смисъл — отвърна той и седна тежко на леглото. — Решила е. Не мога да я променя.

— А ти? Ти какво искаш? — гласът ми трепереше от гняв и отчаяние.

Той не отговори. Само се обърна към стената.

Следващите дни минаха като в мъгла. Вера се държеше студено, почти не говореше с мен. Само сутрин, когато излизах за работа, ме гледаше с онзи поглед — сякаш съм натрапница в собствения ѝ дом.

Започнах да търся квартири. Всичко беше или твърде скъпо, или твърде далеч от работата ми. Обадих се на майка си в Пловдив.

— Мамо, може ли да дойдем при теб за малко?

— Марийче, знаеш, че апартаментът е малък… Но ако няма друг начин, ще се побутаме.

Не исках да я товаря. Тя живее сама в двустаен панелен апартамент и едва свързва двата края с пенсията си.

Една вечер Вера ме спря в коридора.

— Знаеш ли, Мария, аз съм уморена. Искам да си почивам вечер, а не да слушам вашите караници и тревоги. Това не е живот за мен.

— А за мен какъв е? — попитах я тихо.

Тя замълча за миг.

— Ти си млада, ще се оправиш. Аз вече дадох каквото можах.

В този момент осъзнах колко сама съм всъщност. Семейството на Георги никога не ме прие напълно. Винаги бях „жената на сина ѝ“, а не част от тяхната кръв.

Георги ставаше все по-отчужден. Започна да прекарва повече време навън, уж търсейки работа, но аз знаех — бягаше от отговорностите.

Една сутрин го хванах да си събира багажа.

— Какво правиш?

— Отивам при един приятел за няколко дни… Трябва да помисля.

— А аз? А ние?

Той само сви рамене и излезе.

Останах сама в чуждия дом, нежелана от всички страни. Седнах на кухненската маса и се разплаках като дете. Спомних си първите ни години с Георги — колко бяхме щастливи, как мечтаехме за собствен дом, за деца… А сега всичко се разпадаше пред очите ми.

Дните се нижеха бавно. Вера започна да кани приятелки у дома и да говори за мен така, сякаш не съществувам:

— Младите днес само чакат наготово… Не знаят какво е трудност!

Срамът ме изгаряше отвътре. Започнах да избягвам хората в блока — усещах погледите им, шушукането зад гърба ми.

Една вечер Георги се върна. Беше уморен и посърнал.

— Намерих работа — каза тихо. — В склад на другия край на града. Заплатата не е много, но ще стигне за малка квартира.

Погледнах го дълго. Искаше ми се да му простя всичко — бездействието, страха, бягството… Но не можех.

— Добре — казах само. — Да опитаме отначало.

Последната вечер във Вера седяхме мълчаливо на масата тримата. Тя ни подаде ключовете и каза:

— Надявам се някой ден да разберете защо го направих.

Не ѝ отговорихме. Излязохме с две чанти дрехи и мечтата за ново начало.

Сега живеем в малка гарсониера под наем в Люлин. Не е много, но е наше — поне докато можем да плащаме наема. Понякога Георги ме прегръща нощем и ми шепне: „Ще се оправим.“ Понякога му вярвам.

Често се питам: Кога семейството спира да бъде убежище и се превръща в бреме? Дали помощта не е просто временна милост, която рано или късно трябва да върнеш? Как бихте постъпили вие на мое място?