Самота в София: Между свободата и празнотата

– Пак ли ще вечеряш сама, Мария? – гласът на майка ми кънти в слушалката, докато аз гледам към празната чиния пред себе си. Вече е осем вечерта, а навън София бучи от живот, който сякаш не ме засяга. – Да, мамо, добре съм – излъгах за пореден път. Истината е, че откакто се преместих сама в този апартамент, чувствам как стените се приближават всеки ден все повече.

Преди година мечтаех за свобода. След като завърших университета, работата като графичен дизайнер ми позволи да наема собствено жилище. Всички приятели ми завиждаха: „Мария, ти си истинска градска жена!“, казваха те. Но никой не говореше за вечерите, когато тишината става оглушителна, или за сутрините, когато кафето няма вкус без нечий смях отсреща.

Понякога се опитвам да се убедя, че това е просто период. „Ще свикнеш“, казваше баща ми, когато се карахме заради решението ми да живея сама. Той вярваше, че жената трябва да остане при семейството си, докато не се омъжи. „Това е България, Мария!“, повтаряше той. Но аз исках друго – исках да докажа, че мога сама.

Първите месеци бяха опияняващи. Готвех си каквото искам, танцувах по пижама из хола и канех приятели на импровизирани вечери. Но с времето приятелите започнаха да се появяват все по-рядко. Всеки беше зает със своето – работа, връзки, семейства. А аз? Аз започнах да говоря на себе си.

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът звънна. Беше Иво – бившият ми приятел. Гласът му беше странно нежен:
– Как си, Мария? Чух, че си сама вече…
– Добре съм – отвърнах автоматично.
– Не ти ли е трудно?
Замълчах. За първи път някой ме попита това директно.
– Понякога… – прошепнах.
– Ако искаш, можем да се видим някой ден. Просто да поговорим.

Затворих телефона с усещането за вина и облекчение едновременно. Не исках да се връщам назад, но и не знаех как да продължа напред.

На следващата сутрин влязох в кварталната баничарница. Жената зад щанда ме познаваше по име:
– Марийче, пак сама ли си?
Усмихнах се насила:
– Така е най-добре понякога.
Тя кимна разбиращо:
– Само че човек не е създаден да е сам.

Думите ѝ ме преследваха цял ден. В офиса колегите обсъждаха кой къде ще ходи уикенда – някой на гости при родителите си в Пловдив, друг на разходка с гаджето до Витоша. Аз мълчах и се преструвах, че съм твърде заета с новия проект.

Вечерта реших да се обадя на майка ми. Този път не излъгах:
– Мамо, чувствам се ужасно самотна понякога.
Тя замълча за миг:
– Знам, дете мое. И аз се чувствам така откакто ти замина. Но всеки трябва да мине през това, за да разбере себе си.

Сълзите потекоха по бузите ми. За първи път си позволих да бъда уязвима пред нея.

На следващия ден получих съобщение от съседката ми баба Станка: „Марийче, ще ми помогнеш ли с компютъра? После ще ти направя баница.“

Отидох при нея с усещането, че правя нещо важно. Докато оправях настройките на лаптопа ѝ, тя ми разказваше истории от младостта си – как е живяла сама след смъртта на мъжа си и как е намерила сили да продължи напред благодарение на хората около себе си.

– Самотата е като буря – каза тя. – Може да те събори или да те научи да танцуваш под дъжда.

В този момент осъзнах, че независимостта не означава изолация. Че мога да бъда сама и все пак част от нещо по-голямо – квартала си, семейството си, дори живота на възрастната жена отсреща.

Започнах да каня хора у дома – не само приятели, а и съседи. Организирах малки вечери с домашна храна и разговори до късно през нощта. Постепенно апартаментът ми се изпълни със смях и живот.

Но понякога пак усещам празнотата. Особено когато затворя вратата след поредния гост и остана сама със себе си. Тогава си мисля: дали самотата е избор или съдба? Може ли човек наистина да бъде независим без да се изгуби в тишината?

А вие как мислите? Дали свободата струва самотата?