На 70 години сама: Пътят към ново щастие сред самотата

– Не мога, мамо. Просто… няма как. – Гласът на дъщеря ми Елена трепереше по телефона, докато аз стисках слушалката с изтръпнали пръсти. Вече беше късно вечерта, а в апартамента ми в Люлин цареше тишина, която тежеше като олово. – Децата имат нужда от пространство, а и с Георги не сме сигурни, че ще се разбираме под един покрив.

Седях на ръба на леглото, с поглед вперен в избелелите тапети. Сълзите ми се стичаха безшумно. Не исках да бъда товар. Но след смъртта на съпруга ми Петър преди три години, самотата ме обгръщаше като студена мъгла всяка вечер.

Синът ми Николай живее в Пловдив. Опитах и с него.

– Мамо, знаеш, че работя до късно. А и апартаментът е малък… – думите му бяха кратки и отсечени. – Ще ти помагаме с каквото можем, но не можем да те вземем при нас.

Останах сама. На 70 години, с пенсия, която едва стига за сметките и лекарствата. Всяка сутрин се будя от шума на трамваите и гледам през прозореца как хората бързат нанякъде. Аз нямам за къде.

Понякога си мисля – къде сбърках? Дадох всичко за семейството си. Работих като учителка по литература 40 години. Вечерите прекарвах над тетрадки, а уикендите – в кухнята, за да има топла супа и баница за всички. С Петър мечтаехме за големи празници с много внуци около масата. Сега масата е празна.

Съседката ми баба Станка чука на вратата всяка неделя.

– Марийче, хайде да пием по едно кафе! – усмихва се тя, но очите ѝ са уморени като моите.

– Благодаря ти, Станке – казвам и се опитвам да се усмихна. – Само да си взема жилетката.

Говорим си за старите времена – за опашките пред „Кореком“, за първите ни телевизори „Рубин“, за децата ни, които вече рядко се обаждат. Понякога се чудя дали някой изобщо ще забележи, ако един ден просто изчезна.

Една вечер реших да отида до близкия пенсионерски клуб. Влязох плахо – вътре миришеше на чай и евтини парфюми. Няколко жени играеха белот, други гледаха турски сериал по малък телевизор.

– Заповядай, бабо! – подвикна ми една жена с къдрава коса. – Аз съм Цветана. Ела при нас!

Седнах при тях и за първи път от месеци се засмях истински. Разказвахме си истории от младостта, спорехме кой е бил по-добър певец – Лили Иванова или Васил Найденов. Усетих топлина в гърдите си – не бях напълно сама.

Вкъщи обаче пак ме посрещнаха тишината и спомените. Понякога сядам пред стария албум със снимки – Петър с широката си усмивка, Елена като абитуриентка, Николай с първото си колело. Сълзите идват сами.

Един ден получих писмо от Елена:

„Мамо, знам, че ти е трудно. Прости ми, че не мога да ти дам това, което заслужаваш. Обичам те.“

Държах листа дълго време. Не можех да ѝ се сърдя. Знам колко е трудно да си майка днес – работа, деца, кредити… Но защо трябваше старостта да бъде толкова самотна?

Започнах да излизам повече – разходки в Южния парк, срещи с други пенсионери. Един ден срещнах Иван – вдовец на моя възраст. Говорихме си за книги и музика, после започнахме да се виждаме всяка седмица.

– Мария, ти си силна жена – каза ми той веднъж. – Не позволявай на самотата да те пречупи.

Тези думи ме накараха да се замисля. Може би не е късно да намеря нови приятели, нови радости. Записах се на курс по рисуване в читалището. За първи път от години почувствах трепет – сякаш животът пак ми намигваше.

Понякога все още ми липсва семейството около мен. Празниците са най-тежки – гледам украсените прозорци на съседите и се питам дали някога пак ще бъдем всички заедно.

Но вече знам: щастието не винаги идва от това, което сме загубили. Понякога трябва да го потърсим там, където никога не сме очаквали.

Сега всяка сутрин си казвам: „Мария, днес ще намериш нещо хубаво.“ И понякога го намирам – в усмивката на непознат, в топлата чаша чай с приятелка или в новата картина, която рисувам.

Но все пак… Защо толкова много възрастни хора у нас остават сами? Къде сбъркахме като общество? Може ли някой ден пак да бъдем семейство? Какво мислите вие?