До хоризонта заедно: Историята на Марин и Калина

– Марине, пак ли ще стоиш като закован? – гласът на баща ми проряза тишината в кухнята, докато гледах през прозореца към двора, където майка ми простираше прането. Върнах се от казармата преди месец, а сякаш нищо не се беше променило – нито в мен, нито тук, в нашето село край Ямбол. Само че вече не бях момчето, което тръгна с куфарчето и сълзи в очите. Сега бях мъж, но все още не знаех какво да правя със себе си.

– Не знам, тате – отвърнах тихо. – Просто мисля.

– Мисленето не храни добитъка! – изсумтя той и излезе навън.

Майка ми ме погледна с онзи нежен, но уморен поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновен. – Остави го, Марине. Той така си е – суров, ама те обича.

Седнах на прага и запалих цигара. Вдишах дълбоко аромата на прясно окосена трева и пръст. В този момент телефонът ми избръмча. „Калина“ – пишеше на екрана. Сърцето ми подскочи.

– Здрасти, Марине! – гласът ѝ беше като глътка студена вода в жегата. – Ще дойдеш ли утре в града? Искам да ти покажа нещо.

– Ще дойда – казах веднага, без да мисля за оправданията, които ще трябва да измисля за баща ми.

Калина беше от Сливен – учеше в университета там, мечтаеше за голям живот, а аз… аз бях просто момче от село с кал по обувките и ръце, загрубели от работа. Запознахме се на една сватба миналото лято. Тя танцуваше като никоя друга – свободна, смела, красива. Аз я гледах отдалеч, докато не събрах кураж да я поканя на хорото. Оттогава не можех да спра да мисля за нея.

На следващия ден хванах автобуса за Сливен. Въртях се нервно на седалката, а мислите ми се блъскаха една в друга: „Какво ще кажат хората? Как ще ме приеме семейството ѝ? А моето?“ Когато слязох на автогарата, Калина вече ме чакаше. Усмихна се широко и ме хвана за ръка.

– Ела! – каза тя и ме поведе към центъра.

Разказваше ми за мечтите си – как иска да стане учителка, да пътува по света, да живее различно от родителите си. Аз слушах и усещах как между нас зее пропаст – тя беше светлина, а аз сянка.

– А ти? Какво искаш? – попита ме внезапно.

– Не знам… – признах. – Тук всички очакват да остана на село, да гледам земята. Баща ми няма друг помощник. А аз… понякога си мисля, че мога повече.

Тя стисна ръката ми по-силно.

– Можеш! Просто трябва да повярваш.

Вечерта се прибрах късно. Баща ми ме чакаше на двора.

– Къде беше?

– В града. При Калина.

– Градско момиче… Те не са като нас. Ще ти разбие сърцето.

– Тате…

– Не! Ще останеш тук. Земята е твоята съдба!

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Влязох в стаята си и легнах без сили. През нощта чух майка ми да шепне:

– Остави го, Димо. Млад е…

– Младостта минава бързо, Марийке. После ще съжалява.

Дните минаваха тежко. Работех на полето, но мислите ми бяха при Калина. Тя ми пишеше всеки ден: „Не се отказвай! Вярвай в нас!“ Но аз усещах как между нашите светове стената става все по-висока.

Една вечер тя дойде в селото. Седнахме на брега на реката.

– Марине, обичам те – прошепна тя. – Но не мога да живея тук. Не мога да бъда само нечия жена на село.

– А аз не мога да оставя семейството си… Не мога да ги предам.

Тя се разплака. Прегърнах я силно и за първи път осъзнах колко много боли любовта.

След няколко седмици Калина замина за София – приеха я магистратура. Писахме си по-малко, после съвсем спряхме. Аз останах тук – между нивите и очакванията на баща ми.

Минаха години. Баща ми остаря и вече не можеше сам да работи земята. Майка ми се разболя. Аз поех всичко – безропотно, но вътре в мен нещо умираше всеки ден.

Една сутрин получих писмо от Калина: „Връщам се за малко в Сливен. Ще дойдеш ли?“ Сърцето ми заблъска лудо. Отидох без да мисля.

Срещнахме се в любимото ѝ кафене. Тя беше пораснала жена – уверена, красива, но в очите ѝ имаше тъга.

– Марине… още ли мислиш за нас?

– Всеки ден – признах тихо.

Тя се усмихна през сълзи:

– Понякога животът ни разделя не защото не се обичаме, а защото сме твърде верни на страховете си.

Върнах се в селото с празно сърце, но с ново разбиране: понякога трябва да избереш себе си, дори ако това значи да разочароваш другите.

Сега седя на прага и гледам към хоризонта. Земята е все така зелена, а небето безкрайно синьо. Питам се: ако можех да върна времето назад, щях ли да избера друго? Или щях пак да остана тук – верен на корените си, но сам?

Кажете ми – има ли щастие между два свята или винаги трябва да изберем само един?