Една уикендна буря: Когато домът ми се превърна в сцена на чужди очаквания

– Пак ли не си измила чашите, Мария? – гласът на свекърва ми пронизва въздуха още преди да съм успяла да си сипя кафе. Стоя до мивката, с ръце, напукани от сапуна, и усещам как бузите ми пламват. Вече е осем сутринта в събота, а уикендът ми започва с упрек.

– Ще ги измия, тъкмо сега… – прошепвам, но тя вече е обърнала гръб и нарежда на Иван да й донесе вестника. Той се усмихва леко, сякаш всичко е наред, и излиза от кухнята. Оставам сама с мълчанието си и с мислите, които ме душат като мокра кърпа.

Всяка събота и неделя е едно и също. Свекърва ми, баба Станка, и свекър ми, дядо Петър, идват от село „да ни помогнат“, но всъщност идват да проверят дали всичко е по техния ред. Когато се ожених за Иван, вярвах, че ще имам свой дом, свое място. Но сега се чувствам като гостенка в собствената си кухня.

– Марийче, сложи още малко сол на супата! – чува се от хола. – И не забравяй да извадиш туршията от мазето!

Поглеждам през прозореца. Навън слънцето се опитва да пробие облаците, но вътре в мен е мрачно. Дъщеря ми Лили рисува на масата, а аз се чудя дали някога ще й дам пример за жена, която може да каже „не“.

– Мамо, ще дойдеш ли да ми покажеш как се рисува коте? – пита Лили с надежда.

– След малко, слънце – отвръщам с усмивка, която не достига до очите ми.

Влизам в мазето. Мирише на влажна пръст и стари спомени. Вадя буркана с туршия и си представям как го изпускам нарочно. Но не го правя. Не мога да си позволя още един упрек.

Когато се връщам горе, Иван вече е седнал пред телевизора с баща си. Гледат новините и обсъждат политиката, сякаш нищо не се случва. Сякаш аз не съм тук.

– Иванее, ще помогнеш ли малко? – питам тихо.

Той не ме чува или не иска да ме чуе. Баба Станка вече е в кухнята и подрежда чиниите по нейния начин.

– Ех, Марийче, едно време жените знаеха как се държи къща! – въздъхва тя тежко. – Сега младите все бързат някъде.

Усещам как гневът ми кипи под кожата. Искам да изкрещя: „Аз работя цяла седмица! Аз гледам Лили! Аз чистя, готвя и пак не е достатъчно!“ Но думите заседват в гърлото ми като костилка от череша.

Вечерта идва бавно. Всички са на масата. Свекърва ми разказва за младостта си, за това как е въртяла домакинството с три деца и две крави. Иван кимва одобрително. Лили се смее на шегите на дядо Петър. Аз сервирам поредната чиния и усещам как гърбът ми се превива под тежестта на чуждите очаквания.

– Мария, донеси още хляб! – казва Иван без да ме погледне.

Ставам автоматично. В този момент Лили ме поглежда с големите си кафяви очи:

– Мамо, защо винаги ти носиш всичко?

Замръзвам. Защо наистина? Защо никой друг не става? Защо всички приемат за даденост това, което правя?

След вечерята прибирам чиниите сама. Чувам смеха им от хола и се чувствам като призрак. Влизам в банята и пускам водата силно, за да не чуят как плача.

На следващата сутрин баба Станка вече меси баница.

– Марийче, ще ми подадеш ли брашното?

– Може ли този път Иван да помогне? – питам тихо.

Тя ме поглежда изненадано:

– Мъжете не са за кухнята! Ти си жената тук.

Иван влиза точно тогава и усеща напрежението във въздуха.

– Какво става?

– Нищо – отвръщам бързо. – Просто питах дали можеш да помогнеш малко.

Той въздъхва:

– Мария, недей сега… Знаеш колко са традиционни нашите.

– А ти? Ти какъв си? – питам го с треперещ глас.

Той замълчава. За първи път виждам несигурност в очите му.

В този момент Лили влиза в кухнята:

– Мамо, хайде да излезем навън!

Поглеждам я и усещам прилив на сила. Оставям брашното на плота и взимам ръката й.

– Излизаме – казвам твърдо.

Баба Станка ахва:

– А баницата?

– Ще я направите без мен – отвръщам спокойно и излизам с Лили навън.

В двора слънцето най-сетне пробива облаците. Лили тича около мен и се смее. Аз дишам дълбоко и усещам как за първи път от години съм направила нещо за себе си.

Когато вечерта свекърите си тръгват, Иван стои мълчаливо до прозореца.

– Мария… – започва той несигурно. – Може би трябваше по-рано да ти помогна повече…

Поглеждам го уморено:

– Може би трябваше по-рано да ме видиш.

Тази нощ спя спокойно. На сутринта приготвям кафе само за себе си и сядам до прозореца. Лили рисува до мен.

Питам се: Колко още жени живеят така – невидими в собствения си дом? Ще намерим ли сили някога да поискаме своето място под слънцето?