Когато чуждият дом стане твой: Историята на една неканена гостенка

– Пак ли си оставила чиниите в мивката, Виктория? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, но чашата ми на търпението преля още преди седмици.

Виктория, братовчедката на мъжа ми, се обърна към мен с онзи небрежен поглед, който ме влудяваше: – Ще ги измия след малко, Мариела. Имам изпит утре.

Погледнах към Петър, съпруга ми, който се преструваше, че не чува. Седеше на дивана с телефона си и се усмихваше на нещо в екрана. Откакто Виктория дойде да живее при нас, сякаш между нас се издигна невидима стена. Всичко започна уж като малка услуга – „Само за година-две, докато завърши университета“, каза леля му по телефона. „Няма да ви създава проблеми, много е кротка.“

Първите седмици бяха изпълнени с ентусиазъм. Виктория беше мила, носеше ни домашни сладки от родното си село, разказваше забавни истории за студентския живот. Но после нещата се промениха. Започна да се прибира късно, да води приятели без да пита, да използва банята с часове. Всяка сутрин намирах дрехите ѝ разхвърляни из коридора, а кухнята – като след буря.

– Мариела, не бъди толкова строга – прошепна ми Петър една вечер, когато се оплаках от поредната ѝ изцепка. – Момичето е младо, ще се научи.

– А аз кога ще си почина? – отвърнах ядосано. – Това не е хотел!

Той въздъхна и излезе на балкона да пуши. Останах сама в кухнята, с мивка пълна с чинии и сърце пълно с гняв.

С времето започнах да усещам как домът ми вече не е мой. Виктория беше навсякъде – в банята сутрин, в хола вечер, дори в спалнята ни понякога идваше да „поговори“ с Петър за някой изпит или курсова работа. Чувах ги как се смеят заедно, а аз стоях в другата стая и се чувствах като чужда.

Една вечер, докато миех чиниите (отново), дочух разговор от хола:

– Петре, мислиш ли, че Мариела ме харесва? – попита Виктория тихо.
– Разбира се, просто е уморена от работа – отвърна той.
– Понякога усещам, че ѝ преча…
– Глупости! Ти си ни като дъщеря.

Сълзите ми потекоха без да ги усетя. Не бях майка на Виктория. Не исках да съм ѝ майка. Исках просто спокойствие в собствения си дом.

Скоро започнахме да се караме все по-често. Виктория ми отвръщаше дръзко:
– Ако не ви е удобно, мога да си тръгна! – извика една вечер след поредния скандал за разхвърляните ѝ обувки.
– Може би трябва! – изпуснах аз и веднага съжалих.
Петър ме изгледа така, сякаш бях чудовище.

На следващия ден получих обаждане от свекърва ми:
– Мариела, какво става у вас? Виктория ми се оплака, че я гоните…
– Не я гоня – казах тихо. – Просто… не мога повече така.
– Тя е дете! Как може да сте толкова безсърдечна?

Затворих телефона с треперещи ръце. За първи път в живота си се почувствах сама срещу всички. Дори Петър вече не беше на моя страна.

Минаха дни в мълчание. Виктория се затвори в стаята си, Петър избягваше разговорите с мен. Вечерите бяха студени и празни. Започнах да се питам дали аз съм проблемът. Дали съм твърде строга? Дали не съм достатъчно гостоприемна?

Една нощ чух Виктория да плаче в стаята си. Влязох тихо и я видях свита на леглото.
– Какво има? – попитах колебливо.
– Не искам да ви преча… Чувствам се излишна…
– Не си излишна – казах тихо. – Просто… понякога е трудно за всички ни.

Седнах до нея и за първи път поговорихме като хора. Разказа ми за трудностите в университета, за самотата в големия град, за страха да не разочарова родителите си. Аз ѝ разказах за умората от работата, за желанието да имам малко лично пространство, за това колко трудно е да балансираш между гостоприемството и собственото си спокойствие.

На следващата сутрин седнахме тримата на закуска. Петър ни гледаше учудено, но този път аз започнах разговора:
– Трябва да измислим правила за всички ни. За да можем да живеем заедно без да се нараняваме.
Виктория кимна през сълзи:
– Ще се постарая повече… Обещавам.

Започнахме бавно да градим нови граници. Не беше лесно – имаше още много спорове и недоразумения. Но вече говорехме открито за нуждите си. Постепенно домът ни стана по-спокоен.

Сега често се питам: Къде свършва гостоприемството и започва саможертвата? Колко далеч трябва да стигнем в името на семейството? А вие как бихте постъпили на мое място?