Когато любовта се превръща в подигравка: Изповедта на една българка в брачния ад

– Пак ли си забравила да сложиш сол в супата, Мария? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до печката, с лъжица в ръка, а ръцете ми трепереха. Не беше заради супата. Беше заради погледа му – онзи студен, презрителен поглед, който ме караше да се чувствам по-малка от сянката си.

– Извинявай, ще добавя още малко – прошепнах, но думите ми се изгубиха в парата.

– Какво? Пак ли мърмориш нещо под носа си? Говори по-силно, ако имаш нещо да кажеш! – Петър се засмя с онзи особен смях, който ме караше да се свивам вътрешно.

Така започваше всяка вечер. С дребни забележки, които прерастваха в подигравки. „Мария, ти дори не можеш да сготвиш като хората!“, „Какво си направила с косата си? Изглеждаш като селянка!“, „Кой друг би те изтърпял, освен мен?“. В началото се опитвах да отвръщам, да обяснявам, да се защитавам. Но с времето думите ми станаха все по-тихи, а гласът ми – все по-несигурен.

Петър не винаги беше такъв. Когато се запознахме на студентската бригада в Пловдив, беше чаровен, забавен и внимателен. Обещаваше ми светове, говореше за семейство и дом. Майка ми казваше: „Марийче, гледай го този Петър – има хубава работа, от добро семейство е.“ А аз вярвах, че любовта ще ни спаси от всичко.

Но след сватбата нещо се промени. Първо дойдоха забележките за външния ми вид. После започна да ми казва какво да обличам, с кого да се виждам. Приятелките ми една по една изчезнаха от живота ми – „Те ти пълнят главата с глупости“, казваше той. Останах сама с него и с тишината на апартамента ни в Люлин.

Майка ми усещаше, че нещо не е наред. Един ден дойде на гости и ме хвана за ръката:

– Марийче, добре ли си? Изглеждаш уморена…

– Всичко е наред, мамо – излъгах я. Не можех да ѝ кажа истината. Срамувах се. Как да призная, че мъжът, когото избрах, ме унижава всеки ден?

Вечерите ставаха все по-тежки. Петър започна да кани приятели у дома и пред тях ме подиграваше:

– Вижте я моята Мария – цял ден вкъщи и пак не може да изчисти като хората! – всички се смееха, а аз се усмихвах насила, докато отвътре умирах.

Една нощ не издържах. Седях на балкона и гледах светлините на София. Сълзите ми капеха по ръцете. Запитах се: „Кога станах тази жена? Кога изгубих себе си?“ Спомних си как мечтаех да стана учителка, как обичах да рисувам… А сега? Бях просто сянка.

На следващата сутрин Петър замина в командировка за два дни. За първи път от месеци почувствах лекота. Обадих се на стара приятелка – Даниела.

– Мари, къде изчезна? Толкова време не сме се чували! – гласът ѝ беше топъл и истински.

– Дани… имам нужда от помощ… – думите сами излязоха от устата ми.

Срещнахме се в малко кафене до НДК. Разказах ѝ всичко – за подигравките, за страха, за самотата.

– Мария, това е емоционално насилие! Не си длъжна да търпиш! – каза тя твърдо.

– Но какво ще кажат хората? Ами родителите ми? Как ще живея сама?

– По-добре сама, отколкото с човек, който те унижава всеки ден! Ти заслужаваш повече!

Думите ѝ ме разтърсиха. За първи път някой назова истината на глас.

Вечерта седнах пред огледалото и дълго гледах отражението си. Видях уморена жена с тъжни очи… но някъде дълбоко проблесна искра. Реших да говоря с Петър.

Когато се върна от командировка, го посрещнах спокойно:

– Петре, трябва да поговорим.

Той повдигна вежди:

– Какво пак има?

– Не мога повече така. Не съм твоя слугиня или боксов чувал за подигравки. Ако нещо не ти харесва – говори като човек, а не ме унижавай пред другите!

Петър избухна:

– Ти луда ли си? Всички жени търпят! Това е животът!

– Не! Това не е животът! Това е ад! – гласът ми трепереше, но този път не от страх.

Последваха дни на мълчание и напрежение. Петър започна да ме игнорира напълно. Но аз вече бях взела решение – намерих работа като помощник-възпитател в детска градина и започнах да спестявам пари. След няколко месеца събрах смелост и напуснах апартамента.

Майка ми плака много, когато ѝ казах истината. Но после ме прегърна:

– По-добре сама и щастлива, отколкото с някой, който те убива по малко всеки ден.

Сега живея сама в малък апартамент под наем в Младост. Не е лесно – понякога страхът и срамът още ме преследват. Но всяка сутрин ставам с мисълта: „Днес ще бъда добра към себе си.“ Открих отново рисуването и мечтая един ден да стана учителка по изобразително изкуство.

Понякога се питам: Колко още жени живеят като мен – в сянката на страха и подигравките? Защо мълчим толкова дълго? Може би е време да говорим…