Влюбих се в терапевта, който трябваше да спаси брака ми

– Това вече няма смисъл – каза тихо Петър, като стана от фотьойла с онзи празен поглед, който напоследък виждах все по-често. Бяхме в средата на четвъртата ни сесия при семейния терапевт. Седях срещу него с мокра кърпичка в ръка, а до нас – господин Георгиев, човекът, на когото поверихме последната надежда за нашия брак.

– Ще останеш ли? – прошепна той, преди да затвори вратата след себе си. Чух как стъпките му заглъхват по коридора на малкия апартамент, превърнат в кабинет. В този момент не знаех дали да плача или да се разсмея истерично. Всичко, което бях градяла с Петър през последните дванайсет години, се разпадаше пред очите ми. А аз… аз се чувствах виновна. Не само заради провала на брака ни, а и заради нещо много по-страшно – заради начина, по който гледах господин Георгиев.

– Искате ли да поговорим? – попита той тихо, с онзи спокоен глас, който ме караше да се чувствам в безопасност. Кимнах едва забележимо и избърсах сълзите си.

– Не знам какво да кажа – признах. – Всичко е толкова объркано. Петър… той вече не ме вижда. Не ме чува. А аз… аз не знам коя съм без него.

Господин Георгиев ме гледаше внимателно. Очите му бяха топли и разбиращи, не като студените очи на Петър, които отдавна бяха спрели да търсят моето лице.

– Понякога хората се губят един друг – каза той. – Но най-страшното е, когато се изгубим сами от себе си.

Тези думи ме удариха като шамар. Колко пъти бях преглъщала обидите на Петър? Колко пъти бях затваряла очи за неговото безразличие? Колко пъти бях лъгала себе си, че всичко ще се оправи?

– Знаете ли – започнах колебливо, – понякога ми се струва, че ако изчезна, никой няма да забележи.

Той не каза нищо. Просто седеше и чакаше. И тогава усетих как нещо в мен се пропуква. Започнах да говоря – за самотата, за страха, за това как всяка вечер лягам до човек, който ми е станал чужд. За това как мечтая някой просто да ме прегърне и да ми каже, че всичко ще бъде наред.

Седмица по-късно Петър не дойде на сесията. Изпрати ми съобщение: „Не мога повече. Оставям ти апартамента.“ Беше толкова кратко и студено, че дори не заплаках. Просто седях в кабинета на господин Георгиев и гледах празното място до себе си.

– Как сте? – попита той.

– Не знам – отвърнах честно. – Мисля, че съм свободна. Но и ужасно сама.

Той кимна разбиращо и замълча. В този миг усетих как между нас се появява нещо ново – нещо опасно и забранено. Започнах да чакам тези срещи с нетърпение. Не заради терапията, а заради него. За начина, по който ме гледаше, за вниманието му към всяка моя дума.

Една вечер след сесията излязохме заедно от кабинета. Беше студено и валеше ситен дъжд. Той ми предложи чадъра си.

– Благодаря – казах тихо и усетих как ръцете ни се докосват случайно.

– Имате нужда от подкрепа – каза той сериозно. – Но трябва да внимаваме.

Погледнах го право в очите и видях там същото объркване, което усещах в себе си. Знаех, че това е забранено. Знаех, че ако някой разбере, ще загубя всичко – уважението към себе си, доверието на хората около мен.

Но не можех да спра. Започнахме да си пишем съобщения вечер. Понякога просто „Как си?“, друг път дълги разговори за книги, музика, детството ни в различни краища на България – аз от Пловдив, той от Велико Търново.

Една вечер не издържах и го попитах:

– Мислите ли понякога за мен извън тези стени?

Той замълча дълго преди да отговори:

– Повече, отколкото трябва.

Това беше началото на края. Вината ме разяждаше отвътре. Майка ми забеляза промяната у мен.

– Какво става с теб? – попита тя една неделя по време на обяда у дома. – Изглеждаш различна.

– Просто съм уморена – излъгах.

Но тя не ми повярва. Скоро слуховете започнаха да се носят из квартала – някой бил видял господин Георгиев да ме изпраща до вкъщи късно вечерта.

Петър ми звънна ядосан:

– Това ли беше цялата работа? Да ме зарежеш заради някакъв психотерапевт?

Не можех да му обясня истината. Не можех да обясня дори на себе си защо сърцето ми избира най-неподходящия човек в най-лошия момент.

Господин Георгиев настоя да прекратим терапията.

– Това не е професионално – каза той твърдо. – Трябва да изберете кое е важно за вас: вашето изцеление или тази… връзка.

Стоях пред него със свито сърце и осъзнах колко много съм изгубила по пътя към себе си. Бракът ми беше приключил. Семейството ми беше разбито. А сега трябваше да се откажа и от единственото ново чувство на близост, което бях намерила.

Останах сама в апартамента с тишината и въпросите си: Кога точно изгубих себе си? И дали някога ще мога пак да обичам без страх?

Кажете ми… Вие бихте ли рискували всичко заради една забранена любов?