„Няма да те пусна в апартамента си, защото никога няма да се отърва от теб!“ — Историята на една снаха и нейната свекърва

„Няма да те пусна в апартамента си, защото никога няма да се отърва от теб!“ — думите на свекърва ми, Мария, още кънтят в ушите ми. Стоях насред малката й кухня в Люлин, стиснала чантата си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Мъжът ми, Димитър, седеше до мен на ръба на стола, а погледът му се стрелкаше между мен и майка му като топка за пинг-понг. Беше късен ноемврийски следобед, навън ръмеше, а аз усещах как влагата се просмуква не само в дрехите ми, но и в душата ми.

— Мария, моля те — опитах се да запазя гласа си спокоен. — Знаеш, че сега нямаме къде да отидем. След като ни изгониха от квартирата заради ремонта, нямаме друг избор. Твоят втори апартамент стои празен вече година…

Тя ме прекъсна с рязко движение на ръката:

— Не искам да слушам! Този апартамент е инвестиция! Ако ви пусна там, никога няма да мога да ви изгоня. Знам как стават тия неща. После ще ревете, че нямате пари, че имате дете… Не! Не искам да се обвързвам повече.

Димитър се размърда неспокойно:

— Мамо, ние не искаме нищо даром. Ще ти плащаме наем. Само докато си стъпим на краката.

Тя го изгледа с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам като натрапница:

— Митко, ти си ми син, но аз не съм банка! А и не вярвам на снахи. Веднъж влезе ли жена в апартамента ти, край — после само с полиция можеш да я изкараш!

В този момент усетих как гневът ми кипи под кожата. Не бяхме идеалното семейство — имахме си нашите проблеми, но никога не съм искала нищо даром. Работех като учителка в детска градина, а Димитър беше техник в сервиз за климатици. Пари не ни стигаха, но винаги сме се оправяли някак. Сега обаче бяхме притиснати до стената.

— Мария — казах тихо, — аз не съм дошла тук да ти взимам апартамента. Просто искам малко помощ. За няколко месеца. После ще си намерим ново място.

Тя се изсмя:

— Така започват всички! После идват децата, после искате ключове… Не! Аз съм си патила!

Погледнах Димитър. Очите му бяха влажни — не го бях виждала така от години. Знаех колко го боли да е между мен и майка си. Но този път не можех да отстъпя.

Върнахме се в квартирата на приятели, където спяхме на разтегателен диван с нашето тригодишно момиченце — Елица. Всяка вечер я приспивах с приказки за принцеси и замъци, а после тихо плачех в тъмното. Чудех се какво съм направила погрешно. Защо една майка може да бъде толкова жестока? Защо семейството е най-големият ти враг понякога?

Димитър започна да работи допълнително — монтираше климатици по частно след работа. Аз взех още часове в детската градина. Парите пак не стигаха. Веднъж го чух как говори по телефона с майка си:

— Мамо… Ели пак кашля цяла нощ. Може ли поне да я оставим у вас за няколко дни?

Отговорът беше кратък:

— Не мога! Имам гости.

Тогава разбрах — не става въпрос за апартамента или парите. Става въпрос за контрол. За страхът й да не изгуби властта над сина си. За това, че никога не ме прие като част от семейството.

Една вечер седнахме с Димитър на кухненската маса.

— Мислиш ли, че някога ще се промени? — попитах го.

Той въздъхна:

— Не знам… Но не мога повече така. Или ще намерим начин сами, или ще се разделим.

Тези думи ме пронизаха като нож. Обичах го, но вече не знаех дали любовта ни ще издържи на този натиск.

Минаха месеци. Намерихме малък апартамент под наем в Надежда — стар панелен блок с мухлясали стени и студени радиатори. Но беше нашето място. Започнахме отначало — сами, без ничия помощ.

Мария не дойде нито веднъж на гости. Пращаше подаръци за Елица по куриер — кукли и дрешки, но никога не попита как сме ние.

Понякога я виждах на пазара — вървеше гордо с чанти в ръка, сякаш светът й принадлежи. Аз я подминавах с наведена глава.

Сега, когато пиша това, седя до прозореца и гледам как Елица рисува слънца по запотеното стъкло. Димитър е до мен — уморен, но усмихнат.

Питам се: Кое е по-важно — сигурността или достойнството? Кога семейството се превръща във враг? И дали някога ще простя на Мария?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да затворите завинаги тази врата?