Майка ми и ключът към дома: Истината, която мъжът ми не иска да види

– Не мога да повярвам, че пак започваш с това! – гласът на Иван отекна в малката ни кухня, докато аз стисках чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупя. – Това е майка ти, Мария! Какво толкова ще стане, ако ѝ дадеш ключ? Всички го правят.

Погледнах го, а в гърдите ми се надигна познатата болка – онази, която идваше всеки път, когато някой не разбираше страха ми. – Не всички имат майка като моята, Иван. Не всички са израснали с Гинка.

Той въздъхна и се обърна към прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а капките се стичаха по стъклото като сълзи. – Поне опитай да ѝ се довериш. Тя е сама, откакто баща ти почина. Не мислиш ли, че заслужава малко топлина?

Топлина? Ако само знаеше каква „топлина“ носи тя…

Върнах се в спомените си – в онези вечери, когато татко се прибираше късно от работа в завода, а Гинка вече беше подготвила сцената: „Мария, защо си оставила чантата на масата? Мария, защо не си измила чиниите? Мария, защо си толкова неблагодарна?“ Винаги аз бях виновната. Брат ми Петър беше любимецът ѝ – той можеше да прави каквото си поиска. Аз бях тази, която трябваше да бъде перфектна.

– Иван, ти не разбираш… – започнах тихо. – Ако ѝ дам ключ, тя ще идва когато си поиска. Ще рови из нещата ни. Ще критикува всичко – от начина, по който подреждам дрехите си до това как готвя. Тя не познава граници.

– Преувеличаваш – прекъсна ме той. – Може би просто иска да бъде част от живота ти.

– Част? Тя иска да управлява живота ми! – гласът ми потрепери. – Помниш ли миналата година, когато дойде без предупреждение и започна да мести мебелите? Или когато изхвърли любимата ми рокля, защото била „неморална“?

Иван замълча. Знаех, че си спомняше. Но за него това бяха дреболии. За мен – ежедневие.

Телефонът ми иззвъня. Името „Майка“ светна на екрана. Погледнах го с ужас.

– Вдигни – настоя Иван. – Може би е важно.

Вдигнах.

– Мария! Защо не ми вдигаш веднага? Да не би пак да си заета с онзи твой мъж? – гласът ѝ беше остър като нож.

– Мамо, говорим с Иван…

– Кажи му да млъкне! Аз съм ти майка! Слушай ме внимателно: утре ще мина да взема някои неща от вас. Надявам се, че няма да заключиш като последния път! Срамота!

Погледнах Иван безпомощно. Той само сви рамене.

– Мамо… Не можеш просто да идваш без предупреждение…

– Какво?! Аз съм ти майка! Когато ти родиш деца, ще разбереш! Искам ключ! Всички майки имат ключ от домовете на децата си! Само ти ме караш да се чувствам като чужда!

Затворих телефона с треперещи ръце.

– Виждаш ли? – прошепнах. – Това е тя.

Иван се приближи и ме прегърна неловко.

– Може би трябва да поговориш с нея… Да ѝ обясниш как се чувстваш.

– Опитвала съм… – усмихнах се горчиво. – За нея аз съм длъжна. Длъжна да ѝ угаждам, да ѝ давам достъп до всичко мое. Ако не го направя, съм лоша дъщеря.

Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. Спомних си как веднъж като ученичка бях заключила вратата на стаята си, за да уча на спокойствие. Тя я отключи с резервен ключ и ме нарече егоистка. Оттогава не можех да понасям мисълта някой друг да има ключ от дома ми.

На следващия ден Гинка дойде пред блока ни още в осем сутринта. Звънна на домофона безброй пъти. Когато най-накрая ѝ отворихме, тя нахлу като буря.

– Ето виждаш ли? Ако имах ключ, нямаше да ви будя! – изсъска тя към Иван.

– Госпожо Гинка… – опита се той да я успокои.

– Не ми говори така! Аз съм майката тук!

Тогава избухнах:

– Мамо! Това е моят дом! Искам поне тук да имам спокойствие! Не мога повече!

Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила.

– Неблагодарница! Всичко съм дала за теб! А ти…

Иван ме хвана за ръката.

– Мария има право на лично пространство – каза твърдо той.

Гинка се разплака театрално и излезе трясвайки вратата.

След този ден седмици наред не ми говореше. Брат ми Петър ми звънна:

– Как можа така с мама? Тя е сама…

– А аз? Аз кога ще бъда сама със себе си?

Вечерта седяхме с Иван на терасата. Той ме прегърна и прошепна:

– Гордея се с теб. Понякога трябва да поставим граници дори пред най-близките си хора.

Погледнах към светлините на града и се запитах: Наистина ли съм лоша дъщеря, защото защитих дома си? Или просто съм човек, който най-после иска да живее собствения си живот?