„Михаиле, още ли спиш?“ – Историята на една жена, която избра себе си

– Още ли спиш? Време е да направиш закуска на Михаил! – гласът на майка му проехтя в слушалката, остър като нож. Беше 7:30 сутринта в неделя, а аз се бях събудила едва преди минута. Погледнах към Михаил, който спеше до мен, напълно невъзмутим от шума. В този момент нещо в мен се пречупи.

Станах бавно, стиснала зъби, и затворих телефона. В кухнята чух стъпките на майка му – тя вече беше тук, както всяка неделя, с торба домашни кюфтета и безкрайни забележки. „Михаиле, още ли спиш?“, повтори тя, този път на живо, докато влизаше в стаята ни без да почука. „Жена ти трябва да се грижи за теб, не да се излежава!“

Погледнах я право в очите. – Госпожо Мария, аз не съм му слугиня.

Тя се засмя сухо. – Така ли? А кой ще му глади ризите? Кой ще му прави мусака? Моята майка казваше: „Жената държи къщата.“

В този момент Михаил се размърда и промърмори: – Мамо, остави ни…

Но тя вече беше започнала да подрежда масата, да мърмори как нищо не е на мястото си и как „днешните момичета не стават за нищо“. Аз стоях като вцепенена. Как стигнах дотук?

Запознахме се с Михаил на рождения ден на моята приятелка Деси. Той беше чаровен, остроумен, разказваше смешки и ме гледаше така, сякаш съм единствената жена в стаята. След партито ми поиска телефона и аз го дадох с трепет. Първите ни срещи бяха като от филм – разходки по Витошка, вечеря в малки ресторантчета, смях до сълзи. Майка ми ме предупреди: „Внимавай с мъжете, които са твърде добри в началото.“ Не я послушах.

След година заживяхме заедно. Още първата седмица майка му започна да идва всеки уикенд. Носеше храна, но и критика – към мен, към дома ни, към начина по който гледам цветята. Михаил казваше: „Така е свикнала, не й обръщай внимание.“ Но с времето започна да ми тежи.

Работех по цял ден в счетоводна кантора, а вечер готвех и чистех. Михаил рядко помагаше – „Уморен съм“, казваше той. Ако нещо не беше наред – солта в супата или петно на ризата – майка му веднага ми го натякваше. Веднъж дори каза: „Ако не можеш да се грижиш за него, ще си го взема обратно.“

Опитах се да говоря с Михаил. – Не мога повече така. Чувствам се като чужда в собствения си дом.

Той въздъхна: – Прекаляваш. Мама просто иска най-доброто за мен.

– А ти какво искаш за мен?

Той замълча.

С времето започнах да се съмнявам в себе си. Дали съм достатъчно добра? Дали заслужавам любов? Майка ми виждаше промяната у мен. – Не позволявай да те тъпчат – каза ми тя една вечер по телефона. – Жената трябва да има достойнство.

Една сутрин се събудих с усещането, че не мога да дишам. Майка му отново беше тук, този път с нова забележка: „Кога ще имате дете? Часовникът тиктака.“ Михаил само повдигна рамене.

В този момент реших. Спокойно започнах да събирам дрехите си в куфара. Майка му ме гледаше смаяно.

– Какво правиш?

– Отивам си.

– Не можеш просто така да напуснеш!

– Мога и го правя.

Михаил се появи на вратата, още сънен.

– Какво става?

– Тръгвам си, Михаиле. Не мога повече да живея така.

Той ме погледна невярващо. – Защо? Всичко е наред…

– Не е наред! Не съм щастлива! Не съм твоя майка и не съм ти длъжна!

Излязох от апартамента с треперещи ръце и сълзи в очите. Навън валеше ситен дъжд, но за първи път от месеци се почувствах свободна.

Върнах се при майка ми. Тя ме прегърна силно и каза: – Гордея се с теб.

Сега живея сама в малък апартамент под наем. Работя много, но вече имам време за себе си – за книги, приятели, разходки по Борисовата градина. Понякога вечер мисля за Михаил – дали някога ще порасне? Дали ще разбере какво изгуби?

Но най-важното е, че аз намерих себе си.

Питам ви: Колко от вас са били на мое място? Колко още жени ще търпят чужди майки и мъже-деца? Не е ли време да изберем себе си?