Когато внукът ми поиска да ме изгони от дома ми: Историята на една българска баба

— Не може така, бабо! Ти си сама, къщата е голяма, а аз и Мария нямаме къде да отидем! — гласът на Филип трепереше, но очите му бяха твърди като камък. Стоеше пред мен в хола, стиснал юмруци, а до него Мария нервно въртеше ключовете на апартамента си.

Сърцето ми биеше лудо. Вече бях чула слуховете от съседката Пенка — че Филип се канел да ме изгони, за да се нанесе с жена си. Не исках да вярвам. Винаги съм го гледала като свое дете. След смъртта на дъщеря ми, аз го отгледах. Дадох му всичко — любов, грижа, топлина. А сега стоеше пред мен и настояваше да напусна дома си.

— Филипе, това е моят дом! Тук съм живяла с дядо ти четиридесет години! Тук са първите ти стъпки, първите ти думи… — гласът ми се прекърши. — Как можеш така?

Мария се намеси:
— Зоя, не е ли време да мислиш за себе си? В града има хубав старчески дом. Там ще имаш компания, ще ти е по-лесно…

Погледнах я. Очите й бяха студени. Не беше част от нашето семейство, никога не стана. Филип беше заслепен от нея.

— Не искам в дом! — извиках. — Искам тук да остарея! Тук са спомените ми!

Филип въздъхна тежко:
— Бабо, не ни оставяш избор. Или доброволно ще се преместиш, или ще трябва да говорим с нотариус…

В този момент нещо в мен се пречупи. Не болката беше най-страшна, а усещането за предателство. Как можах да бъда толкова сляпа? Как можах да вярвам, че кръвта винаги значи любов?

Прекарах безсънна нощ. Слушах как часовникът тиктака в тъмното и си спомнях как Филип беше малко момче — как го люлеех на ръце, как му пеех приспивни песни. Сега той искаше да ме изхвърли като стара мебел.

На сутринта станах рано. Сложих кафе на котлона и седнах до прозореца. Гледах как слънцето огрява двора — розите на дядо, ябълката, под която Филип падна и си ожули коляното като дете.

В този момент взех решение. Щях да продам къщата. Нямаше да им позволя да ме изгонят и да се разпореждат с труда на живота ми.

Още същия ден отидох при адвокатката Цветелина в града.
— Госпожо Зоева — каза тя, — имате пълното право да продадете имота си. Никой не може да ви принуди да го напуснете против волята ви.

Подписах документите със сълзи на очи. Чувствах се като предателка към собственото си минало, но знаех, че нямам друг избор.

Когато Филип разбра, дойде бесен.
— Как можа? Това е нашият дом! Аз разчитах на него!

Погледнах го право в очите:
— Ти разчиташе да ме изгониш. Но аз няма да ти позволя да ме унижаваш повече.

Мария само сви рамене:
— Ще намерим друго място.

Филип не каза нищо повече. Видях как очите му се напълниха със сълзи, но вече не можех да го утеша. Той беше направил своя избор.

С парите от къщата си купих малък апартамент в Пловдив. Първите месеци бяха тежки — всичко ми липсваше: градината, миризмата на прясно окосена трева, песента на щурците вечер. Но постепенно започнах да свиквам.

Запознах се с нови хора — баба Маргарита от третия етаж ме научи как се прави истинска пловдивска лютеница; дядо Иван ме кани всяка неделя на шах в парка; а малката Силвия от съседния апартамент ми носи рисунки и ме нарича „баба Зоя“.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Спомням си за Филип — дали някога ще разбере какво изгуби? Дали ще осъзнае, че домът не е просто стени и покрив, а любовта между хората?

Не знам дали постъпих правилно. Болката още е жива. Но поне запазих достойнството си.

Кажете ми — какво бихте направили на мое място? Може ли прошката да излекува такава рана или има предателства, които никога не се забравят?