Скъсани връзки: История за търсенето на дом и собствена идентичност

– Не! Не искам да ходя там пак! – гласът ми се разнесе по коридора на дома за сираци в Кюстендил. Стиснах юмруци, а сълзите вече пареха по бузите ми. Възпитателката, леля Сийка, се опита да ме прегърне, но аз се дръпнах. – Маринче, това е за твое добро, миличък. Трябва да опиташ отново. – Не искам ново семейство! Всички ме лъжат! Всички си тръгват! – изкрещях и се затичах към стаята си.

Това беше третият път, когато ме връщаха от приемно семейство. Последният път беше най-лошият. Семейство Петрови ме приеха с усмивки и обещания, че ще бъда „като техен син“. Но само след три месеца започнаха да ме избягват. Вечерите минаваха в тишина, а накрая чух как леля Петрова казва на мъжа си: „Не мога повече с това дете. Не е като нашия Мишо.“

Тогава разбрах – не съм ничий. Не съм ничий син, ничий брат. Просто едно момче, което никой не иска.

Минаха седмици. Престанах да говоря с другите деца. Дори най-добрият ми приятел Ицо не можеше да ме изкара от черупката ми. Всяка вечер гледах през прозореца към осветените прозорци на отсрещните блокове и си представях как някъде там някой майка гали детето си по косата преди сън.

Една сутрин леля Сийка ме извика в кабинета на директора. Сърцето ми се сви – пак ли ще ме местят? Вътре ме чакаха двама непознати – жена с топли кафяви очи и мъж с побеляла коса, който изглеждаше малко смутен.

– Здравей, Марин – каза жената и се усмихна леко. – Аз съм Бистра, а това е Андрей. Идваме от София. Искаме да се запознаем с теб.

Погледнах ги подозрително. – Защо?

– Защото вярваме, че всеки заслужава втори шанс – каза Андрей тихо.

– И трети, и четвърти… – добави Бистра и очите ѝ се насълзиха.

Не им повярвах. Но този път не ме натискаха. Срещахме се няколко пъти в дома – играехме шах, разхождахме се из двора, говорехме за книги и футбол. Бистра ми носеше домашни курабийки, а Андрей ми показа снимки от младостта си – бил е футболист в „Локомотив София“.

След месец ми предложиха да прекарам уикенд при тях в София. Съгласих се само защото леля Сийка ме убеди: „Няма да стане като предния път, Маринче. Те са различни.“

Пътуването до София беше като сън. Градът беше огромен, шумен, пълен с хора. Апартаментът им беше малък, но уютен – миришеше на кафе и печени чушки. Бистра ми показа стаята, която бяха приготвили за мен – с ново легло, рафт с книги и плакат на Христо Стоичков.

Първата вечер седяхме на масата и ядохме мусака. Бистра ме попита:

– Какво обичаш да правиш най-много?

– Да чета… и да рисувам.

– Имаме стари бои на тавана! – засмя се Андрей. – Утре ще ги извадим.

За миг повярвах, че може би… може би този път ще е различно.

Но миналото не ме оставяше на мира. Всяка нощ сънувах как Петрови ме гонят от дома си. Веднъж изпуснах чаша и я счупих – замръзнах от страх, че ще ми се карат или ще ме върнат обратно. Вместо това Бистра само въздъхна:

– Няма нищо, Маринче. Всеки чупи понякога.

Но аз не можех да повярвам напълно. Започнах да се държа студено, да не говоря много, да избягвам прегръдките им. Един ден Андрей седна до мен на дивана:

– Знаеш ли, Марине… Аз също съм бил самотен като малък. Баща ми почина рано, майка ми работеше по две смени… Мислех си, че никой не ме разбира.

Погледнах го за първи път в очите.

– А после?

– После срещнах хора, които ми подадоха ръка. Не веднага им повярвах… но един ден просто реших да опитам пак.

Замълчах дълго. После прошепнах:

– А ако пак ме изгоните?

Бистра ме прегърна силно:

– Няма да те изгоним. Дори когато ти самият не вярваш в себе си, ние ще вярваме.

Минаха месеци. Започнах да свиквам с новия живот – училище в София, нови приятели, разходки из Борисовата градина с Андрей и Бистра. Но вътре в мен все още живееше страхът – че всичко това може да свърши внезапно.

Една вечер чух как Бистра плаче в кухнята. Отидох тихо до вратата и я чух да казва на Андрей:

– Толкова се страхувам да не го разочароваме… Той е толкова раним.

Тогава разбрах – не само аз се страхувам. И те се страхуват.

На следващия ден им казах:

– Може ли… може ли да ви наричам „леля“ и „чичо“?

Бистра избухна в сълзи и ме прегърна силно.

Сега вече знам – домът не е място, а хората, които те приемат такъв, какъвто си.

Но понякога се питам: дали някога ще спра да се страхувам? Дали някога ще мога напълно да повярвам, че заслужавам любов? Как мислите вие?