Половин дом за сина, половин сърце за себе си: Когато станеш излишен в собствения си дом

— Мамо, не мислиш ли, че вече е време да си намериш нещо свое? — думите на сина ми Димитър прорязаха тишината като нож. Стоях в кухнята, държейки чаша чай, а ръцете ми трепереха. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелните блокове на „Люлин“, а в стаята се настани хлад.

— Какво имаш предвид, Мите? — попитах тихо, опитвайки се да не покажа колко ме боли.

Той въздъхна тежко и избягна погледа ми. — Просто… с Катя ни е трудно. Апартаментът е малък, а ти… ти си тук от години. Искаме да имаме пространство за себе си. Ти заслужаваш спокойствие, а тук все има шум, караници…

Сърцето ми се сви. Спокойствие? Какво по-голямо спокойствие от това да гледаш как синът ти расте, да му готвиш любимата мусака, да му переш ризите преди важна среща? Всичко, което правех, беше за него. Дори този апартамент — половината от него беше моята зестра, другата половина купихме с баща му, Бог да го прости. А сега?

— Не съм мислила да ви преча — прошепнах. — Ако искате, ще се преместя в стаята до асансьора. Там е по-тихо.

Катя се появи на вратата с бебето на ръце. Погледна ме с онзи поглед — смесица от съжаление и раздразнение.

— Мария, не е въпросът в стаята. Просто… всички сме напрегнати. Може би ще ти е по-добре при леля ти в Банкя? Там е чист въздух, градина…

Погледнах внучката си — малката Елица — и усетих как сълзите напират. Не исках да плаша детето, затова се усмихнах изкуствено.

— Ще помисля — казах и се прибрах в стаята си.

Седнах на леглото и се загледах в стария портрет на мъжа ми. „Виждаш ли, Стефане? За това ли работихме цял живот? За да стана излишна в собствения си дом?“

Вечерта чух как Катя говори по телефона: „Не мога повече така! Все е тук, все се меси… Митко не смее да ѝ каже нищо.“

Сълзите ми потекоха безшумно. Спомних си как преди години продавах златните си обеци, за да платим първата вноска за апартамента. Как работех две смени в шивашкия цех, за да има Димитър нови обувки за първия учебен ден. Как всяка Коледа украсявах елхата сама, защото те двамата все бяха заети.

На следващия ден Димитър дойде при мен.

— Мамо, не искам да се караме. Просто… Катя е уморена, аз също. Може би ако си починеш малко при леля Галя…

— А ти? — прекъснах го. — Ти уморен ли си от мен?

Той замълча.

— Цял живот съм давала всичко за теб. Оставих работа, приятели… Всичко беше за семейството! А сега ме пращате като някакъв стар куфар при роднини?

— Не е така! Просто… не знам какво да правя — отвърна той и излезе ядосан.

Останах сама. Стаята ми се стори още по-малка. Започнах да събирам дрехите си в една стара чанта. Всяка дреха беше спомен — роклята от абитуриентската вечер на Димитър, шалът от първата ни екскурзия до Рилския манастир със Стефан…

Вечерта Катя дойде при мен.

— Мария… не исках да те обидя. Просто ми е трудно с бебето. Ти си добра баба, но понякога имам нужда от пространство.

— Разбирам те — казах тихо. — Но знаеш ли какво е да се чувстваш излишен там, където си дала всичко?

Тя замълча и излезе.

На следващия ден тръгнах към Банкя с автобуса. Леля Галя ме посрещна топло, но в очите ѝ видях съжаление.

— Марио, не се притеснявай. Ще си починеш тук. Ще гледаме градината заедно.

Но нощем не можех да спя. Чувах гласа на Димитър като ехо: „Мамо, не мислиш ли, че вече е време да си намериш нещо свое?“

Дните минаваха бавно. Пишех писма до Димитър и Елица, но рядко получавах отговори. Катя изпрати снимка на внучката ми с новата ѝ рокличка — аз я бях ушила преди месеци.

Една вечер седнах с леля Галя на двора.

— Знаеш ли, Гале — казах ѝ, — понякога се чудя дали майчината любов не е наказание. Даваш всичко от себе си и накрая оставаш сама.

Тя ме прегърна.

— Не си сама, Мария. Но трябва да мислиш и за себе си понякога.

Замислих се: кога последно съм мислила за себе си? Кога последно съм мечтала или съм правила нещо само за мен?

Сега седя тук, пиша тази история и се питам: Колко още майки като мен са дали половината си дом и цялото си сърце — и са останали сами? Наистина ли майчината любов може да бъде наказание? Какво мислите вие?