Осем месеца под напрежение: Само портфейл ли съм за родителите си?

— Пак ли ще закъснееш с парите този месец, Мартине? — гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато аз се опитвах да преглътна залъка си. Беше неделя сутрин, а аз бях дошъл на гости, както всяка седмица, с надеждата този път да не се говори за пари. Но темата винаги се връщаше като бумеранг.

— Не, мамо, ще ви ги преведа утре, както винаги — отвърнах тихо, усещайки как гневът и безсилието се борят в гърдите ми. Баща ми, както обикновено, мълчеше и гледаше през прозореца, сякаш не чува нищо. Но знаех, че слуша всяка дума.

От осем месеца насам давам половината си заплата на родителите си. Те твърдят, че не могат да покриват разходите по апартамента сами — ток, вода, парно, ремонт на асансьора. Аз съм единственото им дете и според тях това е мой дълг. „Ние те отгледахме, сега е твой ред да ни помагаш“, казва майка ми всеки път, когато се опитам да повдигна въпроса дали не мога да задържа малко повече пари за себе си.

В началото го правех без да се замислям. Винаги съм бил послушното дете — отличник в училище, студент с награди, после първата работа в София. Но сега съм на 28 и все още живея под сянката на родителските очаквания. Всяка вечер броя стотинките си и се чудя как ще изкарам до края на месеца. Колегите ми ходят по почивки, купуват си нови телефони, а аз се чудя дали мога да си позволя билет за кино.

— Мартине, ти си мъж вече, трябва да поемаш отговорност — каза баща ми една вечер, когато се прибрах уморен от работа и намерих бележка на вратата: „Не забравяй парите за този месец!“.

— А кога ще мога да поема отговорност за себе си? — избухнах аз. — Кога ще мога да живея живота си без да се чувствам виновен, че искам нещо за себе си?

Майка ми ме изгледа така, сякаш съм я предал. — Ние сме ти родители. Ако не ти помогнеш, кой?

— А ако нямах дете? Какво щяхте да правите тогава? — попитах тихо.

Тя не отговори. Само въздъхна тежко и излезе от стаята.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което съм жертвал през годините — приятелства, връзки, мечти. Винаги съм бил „доброто момче“, което не отказва услуга, което се прибира навреме и никога не повишава тон. Но напоследък усещам как нещо в мен се чупи. Започнах да се питам: дали лоялността към семейството трябва да означава да се откажа от себе си?

На работа колежката ми Даниела веднъж ме попита:

— Защо винаги изглеждаш толкова притеснен? Нещо вкъщи ли става?

Погледнах я и за първи път ми се прииска да разкажа на някого всичко. Но само казах:

— Просто съм уморен.

Тя се усмихна тъжно. — Ако имаш нужда да поговориш… знаеш къде да ме намериш.

Седмица по-късно получих бонус към заплатата. За миг се почувствах щастлив — можех да си купя нови обувки или най-накрая да изведа приятелката си Мария на вечеря. Но когато казах на майка ми за бонуса, тя само каза:

— Е, значи този месец можеш да дадеш малко повече.

Тогава не издържах.

— Мамо, това са моите пари! Искам поне веднъж да направя нещо за себе си! Не съм банкомат!

Тя избухна в сълзи. — Не мога да повярвам, че така ще ни оставиш! След всичко, което сме направили за теб!

Баща ми ме изгледа строго: — Не забравяй откъде си тръгнал.

Излязох от апартамента им с треперещи ръце и сълзи в очите. Чувствах се ужасно виновен, но и облекчен. За първи път казах това, което мисля.

Следващите дни бяха мъчителни. Майка ми не ми вдигаше телефона. Баща ми само прати кратко съобщение: „Помисли добре какво правиш“.

Мария ме прегърна силно една вечер и каза:

— Ти не си лош човек, Мартине. Просто трябва да започнеш да живееш за себе си.

Започнах малко по малко да отделям пари за себе си. Купих си нови обувки. Изведох Мария на вечеря. Почувствах се свободен… но и ужасно самотен.

След месец майка ми ми се обади:

— Може ли да дойдеш? Искаме да поговорим.

Отидох с треперещо сърце. Този път разговорът беше различен. Майка ми изглеждаше уморена и по-спокойна.

— Знаем, че ти е трудно — каза тя тихо. — Просто… ние сме свикнали винаги ти да ни помагаш. Страх ни е какво ще стане без теб.

— И мен ме е страх — признах аз. — Но ако продължавам така… ще изгубя себе си.

Баща ми кимна мълчаливо.

Сега даваме по-малко пари всеки месец и говорим повече за чувствата си, отколкото за сметките. Не е лесно — вината още ме гложди понякога, но вече знам: не мога да бъда само портфейл за родителите си.

Понякога вечер се питам: Кога семейството престава да бъде подкрепа и започва да те задушава? И има ли граница между дълга към другите и дълга към самия себе си?