Ехото на тишината: Самота в София

„Не мога повече така, Мария! Не мога да те гледам как се затваряш в себе си!“ – гласът на майка ми ехтеше в слушалката, докато стоях на балкона на малкия си апартамент в Люлин. Вън беше нощ, а светлините на София пулсираха като сърдечен ритъм, който не можех да синхронизирам със своя. „Мамо, добре съм. Просто имам нужда от време сама…“ – опитах се да звуча уверено, но гласът ми трепереше.

Затворих телефона и се облегнах на студената стена. Вече шест месеца живеех сама, далеч от родния Пловдив, далеч от шумната ни къща, където винаги някой викаше, някой спореше, някой се смееше. Мечтаех за независимост, за свобода, за възможността да бъда себе си. Но сега, когато я имах, тази свобода ме задушаваше.

Всяка сутрин се будех от алармата на телефона, правех си кафе и гледах през прозореца към сивите блокове. Хората бързаха нанякъде – към работа, към училище, към срещи. Аз също бързах – към метрото, към офиса в центъра, където работех като младши счетоводител. Колегите ми – Петър, Даниела и Силвия – бяха мили, но разговорите ни рядко излизаха извън рамките на работата.

Един ден, докато чаках метрото на „Сердика“, чух зад себе си познат глас: „Мария? Ти ли си това?“ Обърнах се и видях Иво – стар приятел от гимназията. Усмивката му беше същата като преди години, но очите му изглеждаха уморени. „Иво! Какво правиш тук?“ – попитах изненадано.

„Живея тук вече трета година. София е голяма, но понякога е по-самотна от малкия град…“ – каза той и погледна надолу. Разговорът ни продължи във влака. Оказа се, че и той се чувства изгубен сред тълпата. „Понякога ми липсва времето, когато всичко беше по-просто. Когато знаехме кои сме и къде отиваме.“

Тези думи останаха с мен цял ден. Вечерта седнах на пода в хола и започнах да разглеждам стари снимки – семейни празници, лятото на морето с брат ми Георги, първият ми учебен ден. Сълзите ми потекоха без предупреждение. Защо тогава бях толкова нетърпелива да избягам? Защо вярвах, че самотата ще ме направи по-силна?

Следващите дни започнах да търся начини да запълня празнотата. Записах се на курс по рисуване в читалището до блока. Там срещнах Елена – разведена жена с две деца, която рисуваше цветя и разказваше истории за любов и разочарование. „Самотата не е враг, Мария. Тя е учител.“ – каза ми тя една вечер след курса.

В събота майка ми дойде на гости. Донесе домашна баница и бурканче сладко от смокини. Когато седнахме на масата, тя ме погледна право в очите: „Знам, че ти е трудно. Но не можеш да избягаш от себе си.“

Изведнъж избухнах: „Мамо, ти не разбираш! Тук всичко е различно! Никой не ме познава, никой не ме чака вечер… Понякога имам чувството, че ако изчезна, никой няма да забележи.“

Тя замълча за миг и после прошепна: „Аз ще забележа.“

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички хора около мен – колегите, Иво, Елена… Всеки носеше своята самота като невидим товар. На следващия ден реших да поканя Иво и Елена на вечеря у дома. Готвих цял следобед – мусака по рецептата на баба ми и салата шопска.

Когато дойдоха, апартаментът се изпълни със смях и разговори. За първи път от месеци се почувствах жива. Иво разказваше забавни истории от работата си като IT специалист, а Елена ни показа няколко свои картини.

След като си тръгнаха, седнах до прозореца с чаша чай и погледнах към светлините на града. Самотата все още беше тук, но вече не беше толкова страшна. Беше част от мен – като белег от стара рана.

Понякога още се питам: Дали истинската свобода е в това да бъдеш сам или в това да намериш своето място сред другите? Може ли човек да бъде щастлив сам или щастието винаги е споделено?

А вие как мислите? Самотата – свобода или затвор?