Твърде късно за прошка: Път назад няма – Историята на Зорница и нейната семейна разруха

— Как можа, Димитре? — гласът ми трепереше, а в ръцете ми листът с разпечатани съобщения гореше като въглен. Стоях в хола ни, между снимките на децата по стените и аромата на вечеря, която никога нямаше да бъде изядена. Димитър стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, погледът му вперен в пода.

— Зорнице… не знам какво да кажа — прошепна той. — Не исках да стане така.

— Не си искал? — гневът ми избухна. — Сестра ми, Димитре! Моята сестра! Какво още има да се каже?

В този момент времето спря. Чувах само собственото си дишане и тиктакането на часовника над вратата. В главата ми се въртяха спомени — първата ни среща на плажа във Варна, сватбата ни в малката църква в родното село, раждането на децата ни. Всичко това сега изглеждаше като лоша шега.

Сестра ми, Елица, винаги беше до мен. Споделяхме всичко — от детските тайни до мечтите за бъдещето. Когато преди година остана без работа и я поканих да живее при нас, не подозирах какво ще последва. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо. Но явно съм грешала.

— Трябва да поговорим — каза Димитър тихо. — Не е това, което си мислиш.

— Не е? — изсмях се горчиво. — Да не би съобщенията да са фалшиви? Или снимките от телефона ти?

Той замълча. В този миг чух стъпки по стълбите. Елица стоеше там, бледа като платно, с очи пълни със сълзи.

— Зори… — прошепна тя. — Моля те…

— Не! — прекъснах я. — Не смей да ме молиш за прошка! Ти беше всичко за мен! Как можа?

Сълзите ми потекоха безконтролно. Децата ни — Петър и Мария — се появиха на прага на стаята, уплашени от виковете. В този момент разбрах, че всичко е свършило. Семейството ми се разпадаше пред очите ми.

След онази нощ всичко се промени. Димитър си тръгна още на следващия ден, а Елица изчезна без следа. Останах сама с децата и с въпросите, които ме разкъсваха отвътре. Как не забелязах? Кога започна всичко? Бях ли толкова заслепена от желанието да съм добра майка и съпруга, че забравих себе си?

Майка ми идваше често да помага с децата, но всяка нейна дума беше като нож:

— Трябва да простиш, Зори. Семейството е над всичко.

— Как да простя, мамо? Как да простя, когато най-близките ми хора ме предадоха?

Тя само въздъхваше тежко и мълчеше. Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми:

— Горката Зорница… Видя ли какво й направиха?

— Ами тя сама си е виновна, много го глезеше тоя Димитър…

Срамът ме задушаваше. В магазина усещах погледите им върху мен, а вечер плачех безутешно в тъмното.

Децата страдаха най-много. Петър спря да говори за баща си, а Мария започна да се буди нощем с писъци. Водих ги при психолог, но болката не изчезваше.

Минаха месеци. Научих се да живея сама — да плащам сметките, да поправям капещия кран, да се усмихвам насила пред децата. Но празнотата не изчезваше.

Една вечер Мария ме попита:

— Мамо, татко ще се върне ли?

Погледнах я и усетих как сърцето ми се къса.

— Не знам, мило мое… Но ние ще сме добре. Обещавам ти.

Лъжех я. Не знаех дали някога ще сме добре.

Срещнах Димитър случайно на пазара след година. Беше остарял, погледът му беше уморен.

— Как са децата? — попита той тихо.

— Добре са — отвърнах студено.

— Зори… Съжалявам.

Погледнах го дълго. Вече не изпитвах гняв, само тъга.

— И аз съжалявам, Димитре. За всичко изгубено.

Той кимна и си тръгна без да се обръща.

Сега седя сама в тишината на апартамента ни и се чудя: възможно ли е някога отново да се довериш? Или белезите от предателството остават завинаги?

А вие… бихте ли простили на най-близките си хора? Или има неща, които никога не могат да бъдат забравени?