Отиде си без сбогом: История за самотата, предателството и новото начало

– Не мога повече, Мария! – гласът му беше рязък, почти чужд. Стоях в коридора на малкия ни апартамент в Люлин, с ръце върху корема си, а сърцето ми туптеше в ушите. – Просто… не съм готов за това дете. Не съм готов за теб.

Вратата се затръшна. Остана само тишината и миризмата на евтин парфюм, която още се носеше във въздуха. Седнах на пода, облегнах се на стената и се разплаках. Не заради него – или поне така си мислех тогава – а заради себе си, заради детето, което вече усещах като част от мен.

Майка ми дойде след час. Не я бях викала, но тя винаги усещаше кога нещо не е наред. Влезе без да почука, както винаги.

– Какво пак е станало? – попита тя, сякаш вече знаеше отговора.

– Той си тръгна, мамо. Остави ме… сама.

Погледна ме дълго, после въздъхна тежко. – Казах ти аз… Мъжете не са като нас. Като стане трудно – бягат. А ти? Какво ще правиш сега?

Не знаех. Наистина не знаех. Бях на двадесет и шест, работех като продавачка в кварталния супермаркет и едва свързвах двата края. Баща ми от години не живееше с нас – беше заминал за Германия да работи по строежите и рядко се обаждаше. Сестра ми беше омъжена във Варна и имаше свои грижи. Останах само аз и майка ми – две жени, които никога не са били особено близки, но сега бяхме принудени да се държим една за друга.

Дните минаваха бавно. Слуховете в блока се разнесоха по-бързо от вятъра. Съседката от третия етаж ме гледаше с онзи особен поглед – смесица от съжаление и злорадство.

– Ех, Марийче, как можа така да се оставиш? – прошепна тя веднъж на стълбите. – Мъжете са си мъже, ама ти трябваше да го държиш по-късо…

Преглътнах обидата и продължих нагоре. Вечер майка ми мълчеше дълго пред телевизора, а после започваше да нарежда:

– Ще трябва да се върнеш при нас. Тук няма как да се оправиш сама с дете. А и как ще гледаш бебето с тая работа? Да не мислиш, че ще ти дадат отпуск?

– Ще измисля нещо – казвах тихо, но вътре в мен всичко крещеше.

Страхувах се. От самотата, от бъдещето, от това дали ще мога да бъда добра майка. Понякога нощем се будех с мисълта да му звънна – на Петър, човекът, когото мислех за любовта на живота си. Но после си спомнях последните му думи и стисках зъби.

Месеците минаваха. Коремът ми растеше, а с него и страховете ми. На работа колежките започнаха да ме гледат по друг начин.

– Ей, Мария, ти сама ли ще го гледаш това дете? – попита веднъж Галя от касата.

– Да – отвърнах кратко.

– Смела си ти… Аз не бих могла.

Не знаех дали съм смела или просто нямам избор.

Една вечер майка ми седна до мен на дивана и за първи път от години ме прегърна.

– Знам, че ти е трудно – прошепна тя. – И аз съм била сама с теб и сестра ти. Не е лесно… Но ще се справим. Заедно.

Заплаках отново – този път не от болка, а от облекчение.

Раждането беше трудно. Беше студена мартенска нощ, когато ме приеха в „Майчин дом“. Майка ми беше до мен през цялото време. Когато за първи път видях малката Елица, разбрах защо всичко това си е струвало.

Петър не дойде. Не изпрати съобщение, не се обади. Понякога го виждах във Facebook – нови снимки с приятели, ново момиче до него. Боли ме още понякога, но вече не така силно.

Първите месеци с Елица бяха тежки – безсънни нощи, плач, умора до припадък. Но всяка сутрин, когато я виждах да се усмихва в леглото си, знаех, че ще издържа още един ден.

С времето започнах да намирам сили там, където не съм очаквала – в себе си и в майка ми. Започнах да работя от вкъщи като оператор към една куриерска фирма. Не беше много, но стигаше за памперси и мляко.

Съседите постепенно свикнаха с мисълта за „самотната майка от петия етаж“. Някои дори започнаха да ми помагат – леля Сийка носеше супа, чичо Кольо поправи пералнята ни без пари.

Един ден срещнах Петър на улицата. Беше сам, изглеждаше по-уморен и по-стар.

– Здравей… – каза той неловко.

– Здравей – отвърнах спокойно.

Погледна ме дълго, после сведе очи.

– Добре ли сте?

– По-добре от всякога – усмихнах се леко и продължих напред.

Сега Елица е на две години. Говори смешно и обича да рисува по стените вкъщи. Майка ми остаря още малко, но вече се усмихва по-често. Аз… Аз съм друга Мария – по-силна, по-уверена и по-малко уплашена от живота.

Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам светлините на София. Мисля си за всички жени като мен – самотни майки, които са преживели предателство и осъждане. Дали някога ще спрем да се страхуваме? Дали ще спрем да се срамуваме от това кои сме?

А вие… бихте ли простили? Или бихте продължили напред като мен?