Обещанието, което разби живота ми: Как една майчина лъжа разруши брака и мечтите ми

— Не мога да повярвам, че го правиш! — гласът на Петър трепереше от гняв, а очите му горяха. Стоях в средата на празната ни спалня, с куфар в ръка, докато майка ми — Мария — стоеше на прага с кръстосани ръце и студен поглед.

— Това е моят апартамент, Вики. Казах ти, че ще ви помогна, но не мога повече — изрече тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете.

Сълзите ми напираха, но се опитвах да ги скрия. Само преди седмица бяхме булка и младоженец — аз и Петър, двама влюбени, които вярваха, че животът им започва отначало. Майка ми ни беше обещала апартамента си в Люлин като подарък за сватбата. Беше ни казала: „Този дом е вашият нов старт.“

Петър напусна стаята, блъскайки вратата. Аз останах сама с майка ми. Тя се приближи до мен и прошепна:

— Не можех да предположа, че ще стане така. Не съм готова да се разделя с този дом. Не ме мрази.

— Но ти обеща… — гласът ми се прекърши.

— Обещанията понякога са тежки за изпълнение, Вики. Ще намерите друго място.

Така започна моят кошмар. Още същата вечер събрахме багажа си и се преместихме при родителите на Петър в „Надежда“. Две стаи, четирима души и напрежение, което можеше да се реже с нож. Свекърва ми — леля Сийка — не пропускаше възможност да подхвърли:

— Ако майка ти беше истинска майка, нямаше да ви изгони така!

Петър ставаше все по-отчужден. Вечерите минаваха в мълчание или караници. Аз се опитвах да обясня, че не съм виновна, но той само поклащаше глава:

— Ти винаги я защитаваш! А тя ни остави на улицата!

Работех като учителка в детска градина, а Петър беше техник в сервиз за компютри. Парите не стигаха дори за наем на гарсониера. Всяка сутрин се будех с усещането за безизходица. Майка ми не се обаждаше. Баща ми беше починал преди години и тя беше всичко, което имах от семейството си.

Една вечер не издържах и ѝ звъннах:

— Мамо, защо го направи? Защо ни излъга?

Тя мълча дълго, после каза:

— Вики, страх ме е да остана сама. Не мога да живея без теб… но не мога и с Петър. Той не ме уважава.

— А мен уважаваш ли? — попитах през сълзи.

Тя затвори.

Седмици наред се лутах между гнева към нея и отчаянието от ситуацията. Петър започна да излиза все по-често с приятели. Веднъж го чух да казва по телефона:

— Ако знаех, че ще е така, никога нямаше да се оженя.

Това ме преряза като нож. Започнах да се съмнявам във всичко — в брака си, в себе си, в майчината любов.

Една неделя реших да отида до апартамента в Люлин. Майка ми отвори вратата — беше остаряла за няколко седмици. Очите ѝ бяха подпухнали.

— Вики…

— Мамо, трябва да говорим. Разбирам, че ти е трудно сама, но ти разби моя живот. Обеща ми дом, а ми даде само болка.

Тя се разплака:

— Прости ми! Не знаех какво да правя… Страхувах се.

— А аз? Аз къде да отида? Как да живея с този срам пред Петър и неговото семейство?

Майка ми ме прегърна за първи път от години насам. Стояхме дълго така — две жени, които не знаят как да бъдат семейство.

Върнах се при Петър със смесени чувства. Той ме посрещна с ледено мълчание.

— Ще се оправим ли някога? — попитах тихо.

Той само сви рамене:

— Не знам вече…

Минаха месеци. Намерихме малък апартамент под наем в „Обеля“. Животът ни стана по-спокоен, но между нас остана пропастта на недоверието и болката. Майка ми понякога звънеше, но разговорите бяха кратки и неловки.

Сега често се питам: струва ли си да вярваме на семейните обещания? Или трябва сами да градим живота си без илюзии? Може ли едно предателство да бъде простено?

А вие бихте ли простили на майка си? Или бихте избрали себе си?