Всичко, което е твое, остава твое: Изповед за наследството, семейството и предателството в едно българско село

– Не може така, Мария! Това не е само твое! – гласът на леля ми Катя проряза тишината в хола, където още миришеше на старите книги на баща ми и на липовия чай, който майка ми вареше всяка сутрин. Стоях до прозореца, стискайки ключа от къщата в шепата си, а навън дъждът блъскаше по керемидите така, сякаш и небето плачеше с мен.

– А чие е тогава? – прошепнах, без да се обръщам. – Кой се грижеше за мама и тате последните години? Кой идваше всяка събота да им носи лекарства?

Катя се изсмя сухо и троснато:

– Това няма значение! Всички сме едно семейство. Имотът е на рода! Не можеш да го задържиш само за себе си!

В този момент разбрах, че битката тепърва започва. Родителите ми загинаха в катастрофа на пътя между Троян и Ловеч преди два месеца. Всичко се случи толкова внезапно, че още не можех да повярвам. Върнах се от София, където работех като учителка, за да уредя погребението и да остана в къщата, докато си подредя мислите. Но още първата седмица след погребението започнаха да идват роднините – леля Катя, чичо Стефан, братовчед ми Данчо – всеки с претенции, всеки с различна версия за това кой какво заслужава.

– Мария, ти си сама. Какво ще правиш тук? Защо не продадеш всичко и не си купиш апартамент в София? – настояваше чичо Стефан една вечер, докато седяхме на двора под старата круша.

– Защото това е моят дом! – избухнах. – Тук съм израснала! Тук са спомените ми!

– Спомените не се ядат – процеди Данчо през зъби. – Земята струва пари. Ако не я продадеш сега, ще я загубиш. Ще я вземат банките или някой друг.

Всяка вечер спорехме. Всяка сутрин се будех с усещането, че съм сама срещу всички. Дори най-добрата ми приятелка от детинство, Елена, започна да ме избягва. Селото беше малко – всички знаеха всичко. Хората шушукаха зад гърба ми:

– Горката Мария… Сега ще я изядат роднините…

– Абе тя сама си е виновна! Да беше омъжена, нямаше да й се качват на главата…

Една вечер седях сама в кухнята и гледах снимката на родителите ми над печката. Очите на майка ми ме гледаха строго, а баща ми сякаш се усмихваше тъжно.

– Какво да правя? – прошепнах в тъмното. – Да се боря ли за тази къща? Или да си тръгна и да започна отначало?

На следващия ден Катя доведе адвокат. Започнаха да ми говорят за дялове, завещания, нотариални актове. Оказа се, че баща ми не е оставил завещание. Всичко трябваше да се дели между мен и брат му – чичо Стефан. Катя настояваше да получи част от земята „защото тя е гледала баба ти“. Данчо искаше нивата до реката „защото там може да строи къща за гости“.

– Не мога да повярвам… – казах им една сутрин. – Толкова ли струва кръвта ни? Толкова ли струват спомените?

– Спомените не плащат сметките! – кресна Катя.

Започнах да се съмнявам във всичко. В себе си, в семейството си, дори в смисъла на думата „дом“. Вечерите ставаха все по-самотни. Единствено кучето Рекс ме посрещаше радостно всяка вечер на прага.

Една нощ сънувах майка си. Седеше до мен на леглото и ме галеше по косата.

– Не се отказвай, Марийче… Домът е там, където е сърцето ти…

Събудих се разплакана. Реших да не се предавам. Започнах сама да обработвам градината, да боядисвам оградата, да чистя плевнята. Селяните гледаха с недоверие:

– Тая луда ли е? Млада жена сама копае?

Но аз не спирах. Един ден Елена дойде при мен.

– Прости ми… Натиснаха ме роднините ти да не ти помагам… Но виждам колко ти е тежко…

Прегърнах я през сълзи.

– Само ти ми остана…

С времето хората започнаха да ме уважават. Видяха, че не се отказвам лесно. Но роднините не спираха натиска. Един ден Катя дойде с нотариус и поиска да разделим имота веднага.

– Ако не подпишеш, ще те съдя! – заплаши ме тя.

Погледнах я право в очите:

– Съдете ме! Но аз няма да дам това, което родителите ми са градили цял живот!

Последваха месеци на съдебни дела, нерви и безсънни нощи. Понякога се питах дали си струва всичко това. Дали домът е само тухли и керемиди или нещо повече?

Накрая съдът реши: къщата остава за мен, а земята се дели между мен и чичо Стефан. Катя остана с празни ръце и повече никога не ми проговори.

Седях една вечер на двора под старата круша и гледах залеза над планината.

– Струваше ли си всичко това? – попитах себе си на глас. – Може ли домът да бъде истински дом без хората, които обичаш? Или всичко е просто борба за имане?

Какво бихте направили вие на мое място? Щяхте ли да се борите или щяхте да изберете мира?