Таква фамилия да не ти се пада! – Бурята на една неделна трапеза
– Стига, майко! – гласът ми проряза тишината като нож. Всички замръзнаха. Бяхме на масата у свекърва ми, неделя следобед, а в стаята се носеше мирис на печено агнешко и кисело зеле. Децата ми – Виктор и Мария – седяха с наведени глави, а свекърва ми, леля Пенка, току-що беше казала поредната си забележка: „Едно време децата знаеха как да се държат, не като вашите.“
Погледнах към съпруга си, Ивайло. Той не каза нищо. Само се взираше в чинията си, сякаш там щеше да намери отговорите на всички въпроси. Сърцето ми биеше лудо. Вече не можех да търпя. Чувах как Виктор преглъща сълзите си, а Мария стискаше вилицата толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.
– Не говорете така за децата ми! – изкрещях, без да се замислям за последствията.
Леля Пенка ме изгледа с ледени очи. – Ти ли ще ми кажеш какво да говоря в моята къща? Ако не ти харесва, вратата е там!
– Мамо… – опита се да я прекъсне Ивайло, но тя го сряза с поглед.
– Ти мълчи! Откакто се ожени за тази… – посочи ме с пръст, – всичко тръгна надолу!
В този момент усетих как гневът ми прелива. Толкова години търпях подмятанията ѝ, уж заради мира в семейството. Но вече не можех да гледам как децата ми страдат. Всяка неделя беше едно и също – критики към тях, към мен, към начина ни на живот. „Защо Виктор не играе футбол като другите момчета? Защо Мария не носи рокли?“ Всеки път се прибирахме у дома със смачкани души.
– Достатъчно! – станах рязко от стола. – Ако още веднъж кажете нещо лошо за децата ми, повече няма да стъпим тук!
Настъпи гробна тишина. Дори часовникът на стената спря да тиктака. Виктор ме погледна с огромни очи, а Мария тихо прошепна: „Мамо…“
– Ти си виновна! – изсъска леля Пенка. – Разваляш семейството ни!
– Не аз го развалям, а вашите думи! – отвърнах през сълзи.
Ивайло най-накрая се изправи. – Мамо, стига вече…
– И ти ли ще застанеш срещу мен? – гласът ѝ трепереше от ярост.
– Не мога повече да гледам как страдат децата ми – каза той тихо.
Това беше първият път, когато Ивайло застана до мен. Но беше късно. Леля Пенка избухна в плач и излезе от стаята. Свекърът ми, чичо Георги, само въздъхна тежко и промълви: „Всеки си знае болката…“
Прибрахме се у дома в пълна тишина. Децата се затвориха в стаите си. Аз и Ивайло седнахме на дивана и дълго мълчахме.
– Мислиш ли, че постъпих правилно? – попитах го накрая.
– Не знам… Но не можех повече да мълча.
От този ден нататък отношенията ни със свекърва ми се промениха завинаги. Тя не ни покани повече на неделни обяди. Виктор и Мария започнаха да се усмихват повече у дома, но усещах тежестта на вината върху раменете си. В квартала започнаха да шушукат: „Видя ли ги? Скарали се с родителите на Ивайло…“ Майка ми ме подкрепяше: „Децата са най-важни!“, но аз все още се чудех дали не прекалих.
Една вечер Мария дойде при мен и ме прегърна силно.
– Благодаря ти, мамо… Чувствам се по-свободна.
Сълзите ми потекоха отново. Може би постъпих правилно. Може би не…
Сега всяка неделя е различна – по-тиха, по-спокойна, но с усещане за загуба. Понякога се чудя: заслужаваше ли си да разбия тази връзка заради децата си? Или трябваше да продължа да търпя? Какво бихте направили вие?