Среща след години: Сянката на баща ми

„Не помня кога за последно те видях, Мария.“ Гласът му беше дрезгав, а очите – моите очи, сиви като облачно небе над язовира край селото. Стоях срещу него в малкото кафене на автогарата в Пловдив, ръцете ми трепереха, а в гърдите ми се блъскаха думи, които не бях изричала от години.

„Днес ми е рожден ден“, казах тихо, почти шепнешком. Той се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо далечно, нещо, което никога не е било важно за него. „Не помнех… че е днес.“

Това беше всичко. След толкова години отсъствие, след толкова нощи, в които съм се чудила къде е, дали мисли за мен, дали изобщо съществувам за него – това беше всичко. Не помнел.

Когато бях малка, всички казваха, че имам неговите очи. Баба ми – майка му – често повтаряше: „Марийке, ти си цялата като баща си! Даже пръстите ти са като неговите – дълги и тънки.“ Гледах ръцете си и си представях как той държи моята ръчичка, води ме през пазара в Пловдив или ми купува захарен памук на панаира. Но това бяха само мечти. Истината беше, че той си тръгна, когато бях на седем. Без скандали, без викове – просто една сутрин го нямаше.

Майка ми никога не говореше за него. Само веднъж я чух да плаче през нощта и да шепне: „Защо ни остави?“ На следващия ден беше все така силна и мълчалива. Работеше по две смени в шивашкия цех, за да можем да си платим наема и да имаме какво да ядем. Аз растях между училище и баба ми, която ме гледаше следобедите. Всяка вечер чаках да чуя стъпките му по стълбите, но идваше само тишината.

Годините минаваха. Научих се да не питам за него. Научих се да не плача пред другите деца, когато бащите им ги взимаха от училище или ги водеха на кино. Казвах си, че съм силна като майка ми. Но вътре в мен имаше празнота – дупка, която никой не можеше да запълни.

Сега стоях срещу него – висок, посивял мъж с ръце като моите. Миришеше на евтин тютюн и стар парфюм. „Как си?“, попита той неловко. „Добре съм“, отвърнах сухо. Не знаех какво друго да кажа. Как се говори с човек, който е бил призрак през целия ти живот?

„Знаеш ли…“, започна той и се загледа през прозореца към дъжда навън. „Много пъти съм мислил да ти се обадя. Но… не знаех какво да кажа.“

„Можеше просто да кажеш ‘Здравей’“, прошепнах аз. Очите ми пареха от сълзи, които отказвах да пусна.

Той въздъхна тежко. „Майка ти… тя беше права да ме намрази. Аз… не бях готов за семейство. Бях млад, глупав…“

„Аз бях дете!“, прекъснах го рязко. „Аз имах нужда от теб! Не от оправдания.“

В този момент кафенето притихна. Дори сервитьорката спря да бърше чашите и ме погледна със съчувствие. Беше ми неудобно, но не можех повече да мълча.

„Знаеш ли колко пъти съм си представяла как идваш на рождения ми ден? Как ми носиш подарък или просто ме прегръщаш? Колко пъти съм лъгала приятелките си, че си в чужбина и затова не можеш да дойдеш?“

Той наведе глава. „Съжалявам, Мария.“

„Съжалението ти няма да върне годините“, казах тихо.

Мълчахме дълго. Дъждът барабанеше по прозорците, а хората около нас говореха за дребни неща – за цената на хляба, за новия кмет, за това как автобусите пак закъсняват.

Накрая той извади малка кутия от джоба си и я сложи пред мен. „Знам, че е късно… Но това е за теб.“ Отворих я – вътре имаше сребърна гривна с малко сърце.

Погледнах го – този път без гняв, само с тъга.

„Не знам дали мога да ти простя“, казах честно. „Но искам да знаеш, че вече не те мразя.“

Той кимна и очите му се насълзиха.

Излязох от кафенето под проливния дъжд и усетих как тежестта в гърдите ми леко се раздвижва. Може би никога няма да бъда напълно цяла без него. Може би ще нося тази празнота завинаги.

Но поне вече не съм сама в болката си.

Чудя се – колко от нас живеят с липсата на някого? И дали някога можем истински да простим на тези, които са ни изоставили?