Любов, която не издържа изпитанието: Когато свекървата се превърне в граница

– Не мога повече, Петре! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата така, сякаш от това зависеше животът ми. Беше късен ноемврийски следобед, а в малкия ни апартамент в Люлин въздухът беше по-гъст от всякога. Петър стоеше насреща ми, стиснал юмруци, а между нас – като невидима стена – седеше майка му, леля Станка, с вечния си укорителен поглед и устни, свити в тънка линия.

– Какво пак не ти харесва? – изсъска тя. – Ако не беше аз, нямаше да имате и хляб на масата!

Петър мълчеше. Винаги мълчеше, когато тя говореше. А аз се чувствах като призрак в собствения си дом. От три години живеехме заедно – аз, Петър и свекърва ми. Когато се оженихме, вярвах, че любовта ни ще издържи всичко. Но не бях подготвена за ежедневните битки – за това кой е сложил солта в супата, кой е забравил да изглади ризата на Петър, кой е виновен, че детето кашля.

Петър беше добър човек, но слаб. Познавах го още от университета – тогава беше забавен, мечтател, обещаваше ми светове. След като баща му почина, майка му се нанесе при нас „за малко“, докато си стъпи на краката. Това „малко“ стана три години. И с всяка изминала седмица усещах как се смалявам.

– Мамо, стига – опита се Петър да прекъсне тишината.

– Не ми казвай „стига“! – викна тя. – Тая жена не може една къща да поддържа! Аз ли съм виновна?

Погледнах го с надежда. Исках да каже нещо за мен. Да ме защити. Но той само въздъхна и се обърна към прозореца.

Вечерите ни бяха като сцени от лоша пиеса. Сядахме на масата – аз, Петър, леля Станка и малкият ни син Даниел. Тя винаги намираше повод да ме уязви: „Едно време жените знаеха как се гледа дете“, „Майка ти не те ли е научила да готвиш?“ Даниел усещаше напрежението и все по-често се затваряше в стаята си.

Една вечер чух как шепне на плюшеното си мече: „Мамо пак плаче.“

Сълзите ми се стичаха безшумно по бузите. Чувствах се сама сред хората, които трябваше да са моето семейство. Опитвах се да говоря с Петър:

– Не мога повече така. Или тя, или аз.

Той ме гледаше с уморени очи:

– Не мога да я изгоня. Тя е майка ми.

– А аз? Аз каква съм ти?

– Не знам вече…

Тези думи ме пронизаха по-дълбоко от всичко казано досега.

Започнах да се губя. Спрях да се виждам с приятелки – леля Станка винаги намираше начин да ме засрами пред тях: „Какво ще кажат хората, че жената не може да си гледа дома?“ На работа бях разсеяна, правех грешки. Шефката ми Мария ме извика:

– Какво става с теб? Ти беше най-организираната в екипа!

Не можех да й кажа истината – че у дома съм чужда, че всяка вечер заспивам с мисълта дали утре ще издържа още един ден.

Една сутрин намерих бележка на хладилника: „Купи мляко и хляб. И не забравяй да изчистиш банята.“ Подпис: Станка.

Това беше капката. Отидох при майка ми в Надежда и й разказах всичко. Тя ме прегърна:

– Дете мое, никой няма право да ти отнема щастието.

Но какво е щастието? Да остана с Петър и Даниел, но без себе си? Или да тръгна по свой път?

Върнах се вкъщи решена да говоря открито:

– Петре, трябва да избереш. Не мога повече така. Или ще живеем сами, или…

Леля Станка се намеси веднага:

– Ама ти ще ме изгониш на улицата?! След всичко, което съм направила!

Петър пак мълчеше. В този момент разбрах – няма да избере мен.

Събрах багажа си през нощта. Даниел спеше. Оставих му бележка: „Обичам те безкрайно. Ще те виждам често.“

На сутринта тръгнах към новия си живот – сама, уплашена, но свободна.

Минаха месеци. Виждах Даниел през уикендите. Петър понякога ми звънеше – гласът му беше празен.

Леля Станка остана при него. Чух, че все по-често боледува и че домът им е още по-тих.

Понякога се питам: Ако бях издържала още малко? Ако бях преглътнала гордостта си? Но после виждам себе си в огледалото – усмихната за първи път от години.

Дали някога ще можем да бъдем семейство без жертви? Или щастието винаги изисква нечия болка?