Когато кръвта не е достатъчна: Историята на една майка

– Пак ли си забравила да изключиш котлона, мамо? – гласът на дъщеря ми Елица проряза тишината в малката кухня, докато аз стоях пред прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото.

– Не съм забравила, просто… просто се замислих – отвърнах тихо, усещайки как гласът ми трепери.

– Не мога всеки ден да се притеснявам за теб! Имам работа, имам семейство! – тя въздъхна тежко и излезе от стаята, оставяйки след себе си мирис на парфюм и недоизказани думи.

Седнах на стола с ръце в скута. Вече не броя дните, в които се чувствам като товар. Като сянка в собствения си дом. Когато Елица беше малка, аз бях всичко за нея – майка, приятелка, закрилница. Сега съм просто задължение.

Преди години, когато мъжът ми почина, останахме двете. Справях се с всичко – работех в шивашкия цех, прибирах се късно, готвех, чистех, учех я на уроци. Никога не съм се оплаквала. Но сега, когато силите ме напускат, а паметта ми понякога изневерява, Елица сякаш ме гледа с други очи – очи на човек, който брои колко време ще трябва още да търпи.

– Мамо, пак ли си оставила чиниите? – чух гласа ѝ отново вечерта.

– Щях да ги измия след малко…

– Не мога да ти помагам за всичко! – изкрещя тя и тресна вратата на стаята си.

Сълзите ми потекоха сами. Не исках да бъда тежест. Не исках да бъда причината за нейния гняв. Но какво друго ми оставаше? Пенсията ми стига едва за лекарства и хляб. Приятелките ми отдавна са по селата или вече ги няма. Телефонът ми звъни само когато някой иска нещо от мен.

Един ден, докато се разхождах бавно в парка до блока – единственото място, където можех да дишам спокойно – срещнах баба Станка. Тя беше нова в квартала, пренесла се при сина си след инсулт.

– Много е хубаво времето днес – каза тя и седна до мен на пейката.

– Да… хубаво е – отвърнах плахо.

– И ти ли си тук сама? – попита тя с усмивка.

– Да… Дъщеря ми е заета. Аз… не искам да ѝ преча.

– И аз така. Синът ми все няма време за мен. Но знаеш ли какво? Понякога семейството не е само кръвта. Понякога го намираш там, където най-малко очакваш.

Тези думи ме разтърсиха. Станка започна да идва всеки ден в парка. Говорехме за всичко – за младостта ни, за болките ни, за това какво значи да си майка в България днес. Тя ме научи да плета терлици отново, а аз ѝ дадох рецептата за любимата баница на Елица.

Скоро започнахме да си помагаме – тя ми носеше билки за чая, аз ѝ пазарувах от магазина. За първи път от години се почувствах нужна. Не като товар, а като човек.

Една вечер Елица ме намери да се смея на балкона по телефона със Станка.

– С кого говориш толкова весело? – попита тя подозрително.

– С една приятелка… – отвърнах тихо.

– Приятелка? На твоята възраст?

– Да… На моята възраст също имам нужда от приятели.

Тя ме изгледа странно и излезе от стаята. От този ден започнах да усещам промяна. Вече не чаках Елица да се прибере с надеждата да поговорим. Имах свой свят, макар и малък.

Но напрежението вкъщи не намаляваше. Един ден Елица избухна:

– Защо не можеш просто да си самостоятелна? Всички майки на моите приятелки живеят сами! Защо ти не можеш?

– Защото съм човек, Елице! Защото остарях! Защото цял живот съм била до теб и сега имам нужда от теб! – извиках през сълзи.

Тя замълча. За първи път видях в очите ѝ не гняв, а объркване. Може би дори вина.

В следващите дни тя беше по-тиха. Понякога ме питаше как съм, но все още между нас стоеше невидима стена.

Станка ме покани у тях на чай една неделя. Там срещнах нейния син Петър – мълчалив мъж с добри очи. Видях как той ѝ помага без упрек, как ѝ носи вода и я завива с одеяло. Завидях им – не на младостта или здравето, а на това разбиране помежду им.

На връщане към вкъщи си мислех: къде сбърках? Дали прекалената грижа е направила дъщеря ми неспособна да обича? Или просто времената са такива?

Една вечер седнах до Елица на дивана.

– Знаеш ли, Елице… Понякога се чувствам като чужденец в собствения си дом.

Тя ме погледна изненадано:

– Мамо…

– Не те обвинявам. Просто… понякога ми липсваш. Липсва ми онази малка Елица, която тичаше към мен с разтворени ръце.

Тя замълча дълго. После прошепна:

– И аз понякога се чувствам сама…

Прегърнах я. За първи път от години усетих топлина между нас.

Днес все още живея с усещането за самота понякога. Но вече знам: семейство е там, където има разбиране и грижа – не само кръвта ни свързва. Понякога едно приятелство може да стопли повече от роднинска дума.

Питам се: Колко още майки като мен чакат една дума или прегръдка от своите деца? Дали някога ще разберем истински какво значи да бъдеш семейство?