Децата на зълва ми ме побъркват. Не искам моето дете да е около тях.

— Пак ли ще идват? — прошепнах на съпруга си Петър, докато гледах през прозореца как колата на Мария спира пред блока. Стомахът ми се сви, а дланите ми се изпотиха. Ема, дъщеря ни, подскочи от радост, но аз вече усещах как напрежението се настанява в гърдите ми като тежък камък.

Мария, зълва ми, винаги влиза с гръм и трясък. Децата ѝ — близнаците Виктор и Борис, са само година по-малки от Ема, но сякаш са от друг свят. Веднага щом прекрачиха прага, започнаха да тичат из коридора, да блъскат вратите и да крещят. Мария само се усмихна: „Остави ги, деца са!“

Петър ме погледна с онзи поглед, който казваше „Моля те, не започвай пак“. Но аз вече усещах как гневът ми клокочи. Не беше само шумът. Беше всичко — как близнаците разхвърлят играчките на Ема, как я подиграват, че е „мамино момиче“, как отказват да спазват каквито и да е правила. А Мария… тя или не забелязваше, или не ѝ пукаше.

— Мамо, Виктор ми счупи пъзела! — извика Ема след десет минути.

— Не съм! Тя сама го бутна! — изкрещя Виктор.

— Моля ви, не се карайте — опитах се да овладея гласа си. — Виктор, Борис, тук имаме правила. Не се крещи и не се чупят чужди неща.

Мария се намеси с усмивка:
— Ох, стига де, не ги ограничавай толкова! Децата трябва да са свободни!

Свободни? Да рушат? Да обиждат? Да не уважават ничии граници? Вътрешно кипях.

Това не беше първият път. Миналата седмица Борис нарисува с флумастер по стената в хола. Мария само вдигна рамене: „Ще пребоядисате.“ Преди месец Виктор бутна Ема от люлката в парка. Мария каза: „Така се учат да се справят.“

Петър настояваше да сме сплотено семейство. „Те са ни роднини, трябва да си помагаме.“ Но аз усещах как всяка среща с тях ме изцежда. След всяко посещение Ема е разстроена, плаче или мълчи с часове. Започна да се страхува да кани приятели у дома — „Ами ако пак дойдат братовчедите?“

Една вечер, след поредния скандал, седнах до Петър в кухнята.
— Не мога повече така — казах тихо. — Не искам Ема да страда заради тях.

Той въздъхна:
— Знам, че е трудно… Но какво да направим? Да ги изгоним?

— Не искам да ги виждам тук — избухнах. — Не искам моето дете да расте с мисълта, че е нормално някой да я тормози.

Петър замълча дълго. После каза:
— Ще говоря с Мария. Но ти също трябва да разбереш — тя няма никой друг освен нас.

— А ние? Кой ще ни защити нас?

На следващия ден Мария ми звънна:
— Какво става? Петър каза нещо за проблеми между децата?

Гласът ѝ беше остър. Обясних ѝ спокойно как се чувства Ема, как всяка среща завършва със сълзи.

— Ох, стига глупости! Ти просто си прекалено чувствителна! Децата са си деца!

— Може би твоите деца са такива — отвърнах тихо. — Но моето не е длъжно да търпи това.

Последва тишина. После тя затвори телефона.

Седмици наред не се чухме. Петър беше мрачен и раздразнителен. Свекървата ни звънна:
— Какво сте направили на Мария? Плаче по цял ден! Семейството трябва да е заедно!

Но аз вече бях взела решение. Ема заслужава спокойствие. Заслужава домът ѝ да е сигурно място.

Една събота Петър ме попита:
— Не ти ли липсват? Все пак са ни семейство…

Погледнах го дълго:
— Липсва ми спокойствието. Липсва ми усмивката на Ема следобед, когато знае, че никой няма да ѝ счупи играчките или да я нарече „бебе“.

Понякога се чудя дали съм прекалено строга. Дали не трябваше просто да преглътна всичко в името на „семейството“. Но после виждам Ема — спокойна, уверена, щастлива у дома си.

И пак се питам: Кое е по-важно — мирът в семейството или мирът в душата на детето ми? Вие как бихте постъпили?