Притчата за изгубеното уважение: История от българско село

— Не може така, отец Стефане! — гласът на кмета Димитър отекна в празната църква, докато слънчевите лъчи се прокрадваха през витражите. Беше неделя сутрин, а аз още не бях свалил расото си след службата. Въздухът беше натежал от тамян и неизказани думи.

— Какво имате предвид, господин кмете? — попитах тихо, усещайки как напрежението се сгъстява между нас като мъгла над реката рано сутрин.

— Не може да не ме поздравите пред всички! Аз съм кметът на това село! — очите му святкаха, а ръцете му трепереха от възмущение.

В този момент разбрах, че не става дума само за един пропуснат поклон или формалност. Ставаше дума за нещо много по-дълбоко — за уважението, което хората очакват и което понякога приемат за даденост.

Селото ни, Боровица, беше малко — всички се познавахме. Кметът Димитър беше човек с тежка дума и още по-тежка ръка. Хората го уважаваха, но и се страхуваха от него. Аз бях тук от две години — млад свещеник, изпратен от епархията да вдъхне нов живот на старата ни църква „Св. Георги“. Първите месеци бяха трудни — хората ме гледаха с недоверие, а старите баби шушукаха зад гърба ми: „Млад е, какво ще ни научи той?“

Но с времето спечелих сърцата им — с търпение, с внимание към всеки и с искрена вяра. Само с кмета Димитър отношенията ни останаха хладни. Той идваше всяка неделя, седеше на първия ред и очакваше специално внимание. Винаги го поздравявах след службата, но този път… този път бях замислен. Мислех за болната баба Пенка, която ме чакаше да я изповядам. Мислех за децата от селото, които искаха да организираме празник за Гергьовден. И просто… пропуснах да се поклоня пред кмета.

— Не съм искал да Ви обидя — казах тихо. — Но уважението не е само във външните жестове.

— Не ми дръжте проповеди! — прекъсна ме той. — Ако не ме уважавате пред хората, как ще ме уважават те?

Тогава в църквата влезе жена му, леля Мария. Беше пребледняла и разтревожена.

— Димитре, стига! — прошепна тя. — Не е време за кавги. Хората вече говорят…

Кметът я изгледа мрачно и излезе без да каже дума. Останах сам сред тишината на църквата. Седнах на една пейка и се загледах в иконата на свети Георги. Мислех си: кога уважението стана монета за разменяне? Кога започнахме да го измерваме с поклони и думи?

Следобедът донесе още напрежение. В селската кръчма вече се носеха слухове: „Отецът не уважава кмета!“, „Ще го сменят!“, „Кой ще ни венчае децата?“

Вечерта у дома ме чакаше майка ми. Беше дошла от съседното село да ми донесе домашна баница.

— Сине, чух какво е станало — каза тя притеснено. — Не се тревожи. Хората са такива — търсят повод да говорят.

— Ами ако съм сбъркал? Ако трябваше да се поклоня? — попитах я аз.

— Истинското уважение не е в поклоните, а в делата ти — отвърна тя и ме прегърна.

На следващия ден кметът не дойде на службата. Хората шушукаха още повече. Децата ме гледаха с любопитство, а старите жени се кръстеха по-често от обикновено.

Вечерта дойде леля Мария.

— Отец Стефане, Димитър е горд човек. Но знам, че не сте искал да го обидите. Моля ви, поговорете с него. Селото има нужда от мир.

Събрах смелост и на другия ден отидох в кметството. Димитър седеше зад бюрото си, намръщен и уморен.

— Дойдох да ви поискам прошка — казах му открито. — Ако съм ви засегнал, съжалявам. Но вярвам, че уважението трябва да е взаимно.

Той ме погледна дълго, после въздъхна тежко.

— Знаеш ли, отец Стефане… Понякога ми се струва, че всички очакват от мен да съм силен и безгрешен. А аз съм просто човек. Искам хората да ме уважават… защото иначе се страхувам, че ще ме забравят.

В този момент видях в очите му не властния кмет, а един самотен човек, който се бои да не изгуби значимостта си.

— Никой няма да ви забрави, господин кмете — казах му тихо. — Но истинското уважение идва от сърцето.

Той кимна и протегна ръка.

От този ден нататък отношенията ни се промениха. Вече нямаше нужда от показни поклони — имаше истински разговори и взаимно разбиране. Хората в селото постепенно спряха да шушукат и започнаха да говорят за прошката и смирението.

Сега често си мисля: Колко лесно можем да изгубим уважението един към друг? И колко трудно е понякога да го върнем? Кажете ми вие — какво означава за вас истинското уважение?