Портфейлът на мъжа ми и моята златна клетка: Борбата ми за свобода в един студен брак

– Пак ли си купила нещо без да ме питаш? – гласът на Николай проряза тишината в кухнята, докато държеше портфейла си като оръжие.

Стоях до мивката, с ръце, мокри от сапунена вода, и гледах как капките се стичат по пръстите ми. Вече знаех как ще протече този разговор. Винаги започваше така – с обвинение, после с тишина, после с усещането, че съм малка, незначителна и виновна за всичко.

– Купих само малко плодове за децата, Николай. И хляб. – Гласът ми беше тих, почти шепот.

– Не можеш ли да се научиш да питаш? Това са моите пари! – той тресна портфейла на масата. В този момент осъзнах колко много мразя този портфейл. Черен, кожен, винаги пълен с банкноти, които никога не са мои.

Дванадесет години живея в тази къща в Пловдив. Дванадесет години съм съпруга на Николай – уважаван адвокат, човек с име и положение. Дванадесет години съм майка на две прекрасни деца – Мария и Стефан. И дванадесет години се чувствам като гост в собствения си живот.

Когато се запознахме, бях студентка по литература. Мечтаех да пиша книги, да преподавам, да вдъхновявам млади хора. Николай беше чаровен, умен и настоятелен. Обеща ми сигурност и любов. В началото всичко беше като приказка – разходки по тепетата, вечери с приятели, смях до късно през нощта.

После дойде първото дете. После второто. После домът, който трябваше да е нашият замък, се превърна в моята златна клетка. Николай настоя да остана вкъщи – „Децата имат нужда от теб“, казваше той. „Аз ще се грижа за всичко останало.“

С времето започнах да усещам как мечтите ми се разтапят като захар в чай. Приятелките ми започнаха да изчезват една по една – някои заминаха за чужбина, други просто спряха да ми звънят. Майка ми идваше веднъж седмично и винаги повтаряше: „Търпи, дете мое, така е във всеки брак.“

Но не беше така във всеки брак. Виждах го в очите на съседката ни Даниела, която работеше като учителка и всяка сутрин излизаше с усмивка. Виждах го в смеха на сестра ми Ирина, която сама отглеждаше детето си след развода и не се страхуваше от нищо.

В нашия дом всичко беше подчинено на парите на Николай. Ако исках нова рокля – трябваше да поискам разрешение. Ако децата имаха нужда от обувки – пак трябваше да питам. Дори когато се разболях миналата зима и трябваше да купя лекарства, Николай ме попита защо не съм изчакала до заплата.

– Не разбираш ли колко е трудно? – веднъж му казах през сълзи. – Чувствам се като затворничка!

– Престани с тези глупости! – отвърна той. – Имаш всичко – хубав дом, здрави деца, сигурност. Какво повече ти трябва?

Тогава не можах да му отговоря. Но тази нощ не спах. Гледах тавана и броях пукнатините по него. Мислех си за момичето, което някога бях – смела, мечтателна, вярваща в себе си.

На следващия ден заведох Мария на балет и докато чаках пред залата, чух разговор между две майки:
– Мъжът ми каза, че ако не работя, няма да имам право на мнение у дома – каза едната.
– А моят ме подкрепя във всичко – отвърна другата. – Дори когато сбъркам.

Почувствах как нещо се чупи вътре в мен. Защо аз не заслужавам подкрепа? Защо трябва да моля за всяко левче?

Вечерта седнах до Николай на дивана.
– Искам да започна работа – казах тихо.
Той дори не ме погледна.
– Кой ще гледа децата? Кой ще готви? Не сме се разбрали така.
– Но аз… имам нужда от нещо свое.
– Глупости! Това е прищявка.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Отидох в кухнята и започнах да мия чиниите със свити юмруци.

На следващия ден тайно изпратих автобиография до едно издателство в София. Не казах на никого. Сърцето ми биеше лудо всеки път, когато проверявах пощата си.

След седмица получих отговор: „Бихме искали да Ви поканим на интервю.“

Стоях пред огледалото с писмото в ръка и се чудех дали имам право да бъда щастлива. Дали имам право да избера себе си?

Когато казах на Николай за интервюто, той избухна:
– Не съм съгласен! Ако напуснеш дома, ще видиш какво ще стане!
– Не мога повече така! – извиках за първи път от години.
Децата се разплакаха в другата стая.

Тази нощ спах на дивана. На сутринта Николай не каза нищо. Само портфейлът му стоеше на масата – черен, кожен, като символ на всичко изгубено между нас.

Отидох на интервюто с треперещи ръце. Бях приета за редактор на половин работен ден.

Върнах се у дома с нова надежда и страх едновременно. Николай не ме поздрави. Децата ме прегърнаха силно.

Сега стоя пред прозореца и гледам как слънцето залязва над Пловдив. Чудя се: Ще намеря ли сили да продължа? Ще мога ли някога отново да бъда себе си?

А вие… бихте ли имали смелостта да изберете свободата пред сигурността?