Между хляба и прегръдката: Историята на една майка и нейната дъщеря

– Мамо, защо пак си тръгваш? – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага на нашата панелка в Люлин, с раница на гърба и коса, сплетена на две плитки. Беше само на дванайсет, но в този момент изглеждаше по-малка от всякога.

Не можех да я погледна в очите. Преглътнах буцата в гърлото си и се наведох да я прегърна, но тя се дръпна. „Трябва да замина, Мария. Знаеш, че тук няма работа. Трябва да платим сметките, да имаш всичко, от което имаш нужда.“

Тя не отговори. Само затръшна вратата след себе си и изтича в стаята си. Слушах как плаче зад стената, а аз стоях в коридора с куфара си и се чудех дали някога ще ми прости.

Заминах за Германия с автобус – 36 часа път през Сърбия и Унгария, с мисълта за Мария като камък в стомаха. Работех като болногледачка при възрастна жена в малко градче край Франкфурт. Парите бяха повече, отколкото можех да изкарам тук за година, но всяка вечер, когато лягах сама в чуждото легло, усещах празнината до себе си.

Първите месеци звънях всеки ден. Мария отговаряше кратко, студено. „Добре съм. В училище е окей. Баба ме наглежда.“ Понякога чувах как се смее с приятелки на заден план и се успокоявах – поне не е сама.

Но с времето разговорите ни станаха все по-редки. Когато се прибирах за Коледа, тя вече беше пораснала – гримираше се тайно, носеше дрехи, които не познавах. Гледаше ме с отчуждение, сякаш съм ѝ чужда.

– Защо не остана? – попита ме веднъж тихо, докато миехме чиниите след празничната вечеря. – Всички майки са тук. Само ти избра парите пред мен.

Сърцето ми се сви. Опитах се да ѝ обясня – за неплатените сметки, за това как баща ѝ ни остави без нищо, за страха ми да не останем гладни. Но думите ми увиснаха във въздуха.

– Не ме интересува! – извика тя и избяга в стаята си.

Всяко мое връщане беше все по-трудно. Мария започна да закъснява вечер, да излиза с момчета, които не познавах. Баба ѝ се оплакваше по телефона: „Не мога да я удържа! Не слуша никого.“

Една вечер получих обаждане от полицията – Мария беше хваната да пуши трева в парка с приятели. Срамът ме заля като студен душ. Върнах се веднага в България. Намерих я вкъщи – седеше на леглото си, гледаше ме предизвикателно.

– Това ли искаше? Да се върнеш и да видиш какво съм станала? – прошепна тя.

– Не! Исках само да ти дам по-добър живот! – извиках през сълзи.

– По-добър живот? Без майка? По-добре бедни, но заедно! – гласът ѝ беше пълен с болка.

Седнах до нея и я прегърнах силно. За първи път от години тя не се дръпна. Заплакахме двете – за изгубеното време, за думите, които не сме си казали.

Оттогава минаха три години. Мария завърши училище и замина да учи във Велико Търново. Виждам я рядко – идва си за празниците, но между нас стои невидима стена. Понякога усещам как ме гледа с онзи същия укор – сякаш още не може да ми прости.

Вечерите са най-тежки. Седя сама в кухнята и гледам старите снимки – Мария на първия учебен ден, Мария с усмивка до мен на морето… Чудя се дали някога ще успея да върна доверието ѝ.

Понякога си мисля: Дали избрах правилно? Дали има прошка за майка, която е тръгнала да търси хляб и е загубила прегръдката на детето си?

А вие какво бихте направили на мое място?