Дадох на сина си всичко, а той ме забрави – но съдбата не забравя

– Мамо, пак ли ще ми звъниш точно сега? Имам среща с инвеститори! – гласът на Даниел беше остър, почти раздразнен. Стоях до прозореца в малката си кухня в Люлин, с телефона притиснат до ухото и сърцето ми се свиваше. Навън валеше ситен дъжд, а аз се чудех как да му кажа, че парите от пенсията не стигат този месец.

– Извинявай, Дани… Просто исках да чуя как си. Не съм те виждала от Коледа…

– Мамо, нямам време за това сега. Ще ти звънна по-късно. – и затвори.

Седнах на стола и се загледах в ръцете си – напукани, с къси нокти, кожата ми все още миришеше на дезинфектант от склада, макар че вече не работех там. Цял живот съм била работничка – първо в текстилния цех в Княжево, после в склада за хранителни стоки в Илиянци. Гърбът ми се изкриви от тежестите, а ръцете ми никога не омекнаха. Но не се оплаквах. Всичко беше за Даниел.

Когато беше малък, го водех за ръка до училище и му купувах баничка от будката на леля Сийка. Вечер му четях приказки, макар да заспивах права от умора. Винаги казвах: „Ти ще учиш, ще станеш човек! Няма да мъкнеш кашони като мен.“

Когато завърши гимназия с отличие, сърцето ми преливаше от гордост. После приеха Даниел в Софийския университет – информатика. Пари нямахме, но бях спестявала всяка стотинка. Дори продадох златния пръстен на майка ми и стария телевизор „Велико Търново“. Когато поиска да започне собствен бизнес след университета, дадох му всичко – спестяванията от целия ми живот. Подписах дори заем на мое име.

– Мамо, обещавам ти – ще успея! Ще видиш! – каза тогава Даниел и очите му светеха.

Първите години беше трудно. Помагах му с каквото можех – готвех му храна, носех му чисти дрехи в офиса, а той работеше до късно. После бизнесът потръгна – фирмата му за софтуерни решения започна да печели клиенти. Купи си нова кола, премести се в апартамент в Лозенец. Аз останах в панелката си.

Постепенно започна да се отдалечава. Първо спря да идва всяка неделя на обяд. После забрави рождения ми ден. Когато се обади само за да поиска още пари за нов проект, сърцето ми се сви.

– Мамо, това е последно! Ще върна всичко!

Но така и не върна нищо. Започнах да усещам как между нас расте стена. Понякога го виждах по телевизията – интервюираха го като успешен млад предприемач. Говореше за иновации и бъдеще, но никога не спомена мен.

Съседките ме питаха:
– Абе, твоя Даниел ли е този по bTV?
– Да, мой е… – казвах и се усмихвах горчиво.

С времето здравето ми се влоши. Болките в гърба станаха нетърпими, а пенсията не стигаше за лекарства. Опитах да говоря с него:

– Даниеле, имам нужда от помощ…
– Мамо, не мога сега! Имам важен проект! Ще ти пратя пари другата седмица.

Но парите така и не дойдоха.

Една вечер получих писмо от банката – заканваха се да ми вземат апартамента заради неплатения заем. Сълзите ми капеха по масата. Отидох при съседката Мария:
– Марийче… ако нещо ми стане… погрижи се за котката…

Тя ме прегърна:
– Не си сама! Ще измислим нещо!

На следващия ден събрах сили и отидох пред офиса на Даниел. Чаках го два часа на дъжда. Когато най-накрая излезе с костюм и скъп чадър, едва ме позна.

– Мамо? Какво правиш тук?
– Даниеле… ще ми вземат апартамента…
– Не мога сега! Имам среща! Ще говоря с теб по-късно!

Тогава разбрах – вече не бях част от живота му.

Минаха месеци. Продавах дребни вещи в OLX, чистех входове за някой лев. Съседите ми носеха храна. Един ден Мария дойде разтревожена:
– Видя ли новините? Фирмата на Даниел е пред фалит!

Сърцето ми се сви от тревога и болка – въпреки всичко си остана моето дете.

След седмица той сам дойде у дома – прегърбен, с торбички под очите.
– Мамо… всичко загубих…

Погледнах го дълго – този път без упрек.
– Ела… ще ти направя чай…

Седнахме мълчаливо на масата. Той плачеше като малко момче.
– Прости ми… Не знам как стигнахме дотук…

Погалих ръката му – напукана като моята.
– Животът е кръг, Даниеле… Понякога забравяме кои са ни корените…

Сега пак сме двама в малката кухня. Не знам дали ще си върнем времето или доверието. Но поне пак сме заедно.

Понякога се питам: Колко струва една майчина жертва? И дали някога децата ни разбират цената ѝ?