„Майчината обич не се мери в пари“ – Историята на една сватба и разбитото доверие

– Мамо, това ли е всичко? – Гласът на дъщеря ми Виктория трепереше, докато държеше плика с парите, които й дадохме за сватбата. В очите й проблясваше разочарование, което ме прониза по-дълбоко от всяка обида. Стоях в ъгъла на ресторанта, сред балони, цветя и усмихнати гости, а сърцето ми се свиваше от болка.

Не можех да повярвам, че точно този момент ще остане в паметта ми от най-важния ден на дъщеря ми. Бяхме вложили всичко – време, сили, спестявания. Месеци наред с баща й – Иван – брояхме всяка стотинка, за да сбъднем мечтата й за приказна сватба. От украсата до менюто, от музиката до фотографа – всичко беше платено от нас. Дори роклята й, която избра от най-скъпия бутик в София, беше подарък от мен. А сега тя стоеше пред мен и ме гледаше така, сякаш сме я предали.

– Вики, нали знаеш колко много те обичаме? – прошепнах аз, опитвайки се да скрия сълзите си. – Това е всичко, което можехме да дадем като пари. Но ти знаеш колко струваше всичко останало…

Тя само извърна глава. До нея стоеше съпругът й – Петър – който мълчаливо наблюдаваше сцената. Родителите му дори не дойдоха на сватбата – изпратиха само поздравителна картичка и някаква дребна сума за халките. Всичко останало беше на наш гръб.

Вечерта премина като в мъгла. Гостите се забавляваха, а аз се чувствах като призрак сред тях. Спомних си как преди години Виктория идваше при мен с разкървавени колене и търсеше утеха. Как я държах за ръка първия учебен ден. Как плакахме заедно, когато почина баба й. А сега между нас зееше пропаст.

След сватбата тя почти не ни потърси. Писах й няколко пъти, но отговорите бяха кратки и хладни. Иван се опитваше да ме утеши:
– Ще й мине, Мария. Млада е, ще разбере някой ден.
Но аз не можех да спя нощем. Всяка дума на Виктория кънтеше в главата ми: „Можехте да дадете повече.“

Една вечер не издържах и й се обадих:
– Вики, моля те, кажи ми какво те мъчи. Защо си толкова студена?
– Мамо, просто… Всички приятелки получиха по 5-6 хиляди лева от родителите си. А вие… Само 500 лева! – гласът й беше пълен с упрек.
– Но ние платихме цялата сватба! Знаеш ли колко струваше това? – гласът ми трепереше.
– Това е ваш избор! Аз исках просто да почувствам, че ме цените като всички други родители.

Затворих телефона и се разплаках като дете. Иван ме прегърна:
– Не си виновна ти. Децата днес мислят различно.

Дните минаваха в тягостно мълчание. Съседките ме питаха как е Виктория, а аз само кимах и сменях темата. Не исках никой да знае какво става у дома ни. Веднъж срещнах майката на Петър на пазара:
– Марийке, много хубава сватба направихте! Ние не можехме да помогнем, знаеш как е… Но поне младите са щастливи.
Погледнах я с горчивина – тя дори не осъзнаваше какво ни коства всичко това.

Една неделя Виктория дойде у дома за пръв път след сватбата. Седнахме на масата, а атмосферата беше ледена.
– Мамо, татко… Искам да ви кажа нещо.
Погледнах я с надежда.
– Разбирам, че сте направили много за мен. Но все пак… Чувствам се пренебрегната. Всички говорят за подаръците си, а аз…
Иван се намеси:
– Вики, ние не сме банка. Дадохме ти всичко от сърце. Ако това не ти стига… Не знам какво повече можем да направим.
Тя замълча и избяга в стаята си.

Тази нощ не мигнах. Мислех си за всички родители в България, които жертват себе си за децата си и пак остават неразбрани. Защо любовта ни се измерва в пари? Защо младите забравят колко струва истинската подкрепа?

Сега седя сама в кухнята и гледам снимките от сватбата. Усмивките са фалшиви, а зад тях се крие болка и разочарование.

Питам се: Кога децата ще разберат, че най-големият подарък е обичта и жертвите на родителите им? Или вече живеем във време, когато всичко се мери само с пари?

Как мислите вие? Ще дойде ли денят, когато децата ни ще оценят това, което правим за тях?