Най-сетне намерих свободата: История за бягството от омагьосания кръг на домашното насилие

„Млъкни, Мария! Пак ли ще ми мрънкаш за пари? Не виждаш ли, че нямам?“ – гласът на Петър ехтеше в малката кухня, а чашата с ракия се удряше в ръба на масата. Пръстите ми трепереха, докато стисках дръжката на тенджерата. Миризмата на изгорял фас и евтин алкохол се смесваше с тази на супата, която се опитвах да сваря за вечеря. Дъщеря ми Ива се беше свила в ъгъла, с очи вперени в пода.

В този момент осъзнах, че не мога повече. Не можех да понеса още една вечер, в която да броя синините по ръцете си и да измислям оправдания пред съседите. Не можех да гледам как Ива се учи да мълчи, да се свива и да не вярва в доброто. „Това ли е животът ми? Това ли заслужаваме?“ – питах се, докато Петър продължаваше да ругае и да размахва ръце.

Преди години всичко беше различно. Петър беше усмихнат, работлив мъж от нашето село край Пловдив. Запознахме се на селския събор – танцувахме хоро до зори, а после той ме изпрати до вкъщи и ми подари първата си усмивка. Беше беден, но честен. Или поне така вярвах тогава. След като се оженихме, започна работа в строителството, а аз гледах Ива и помагах на родителите му в градината.

Проблемите започнаха, когато го уволниха. „Временна криза е“, казваше той. Но кризата не свършваше. Започна да пие все повече – първо по една бира след работа, после по две, после ракия сутрин. Започнаха скандалите за пари, после дойдоха шамарите. Първият път ме удари, защото не бях сготвила любимата му манджа. После – защото Ива беше разляла вода на пода. Всяка вечер намирах нови причини да мълча.

Майка ми усещаше какво става. „Марийке, не търпи!“, шепнеше тя по телефона. „Но къде ще отида? С дете? Без пари?“ – питах я отчаяно. „По-добре бедна и жива, отколкото пребита и мъртва“, отвръщаше тя.

Съседката леля Станка веднъж ме срещна на стълбите:
– Марио, пак ли си паднала? – попита тя с поглед към синината под окото ми.
– Да… спънах се в килима – излъгах.
Тя само въздъхна тежко и ми подаде пакетче с чай: „За нервите ти.“

В селото всички знаеха, но никой не говореше. „Мъжът е глава на семейството“, казваха старците на пейката пред магазина. „Жената трябва да търпи.“ А аз търпях – заради Ива, заради страха, заради срама.

Една вечер Петър се прибра по-пиян от всякога. Хвърли чантата си на пода и започна да крещи:
– Защо няма вечеря? Какво правиш цял ден?
– Гледах Ива… чистих…
– Лъжкиня! Мързелива си!
Удари ме пред очите на детето. Тогава нещо в мен се счупи. Видях страха в очите на Ива и разбрах, че ако остана още ден тук, ще я изгубя завинаги – ще изгубя и себе си.

На следващата сутрин станах рано. Сложих няколко дрехи в една стара чанта, взех Ива за ръка и излязохме тихо от къщата. Отидохме при майка ми в Пловдив. Тя ни прегърна силно и каза: „Добре дошли у дома.“

Първите дни бяха най-трудни. Ива плачеше нощем, аз не можех да спя от страх – все ми се струваше, че Петър ще дойде да ни вземе обратно. Майка ми ме заведе при социалните служби. Там една жена с топли очи ми каза:
– Не сте сама. Ще ви помогнем.
Подадох молба за ограничителна заповед срещу Петър. Той звъня няколко пъти по телефона:
– Върни се! Без теб съм нищо!
– Не мога повече – прошепнах аз и затворих.

Започнах работа като чистачка в една болница. Не беше лесно – ръцете ми бяха напукани от препаратите, краката ме боляха вечер, но всяка стотинка беше победа. Ива тръгна на училище – първите дни беше тиха и затворена, но постепенно започна да се усмихва.

Срещнах много трудности – хората шушукаха зад гърба ми: „Ето я онази, дето избяга от мъжа си.“ Някои ме гледаха със съжаление, други с презрение. Но имаше и такива като леля Станка, които ми звъннаха да попитат как сме:
– Марио, гордея се с теб! – каза тя веднъж по телефона.

Понякога нощем още чувам гласа на Петър в главата си: „Млъкни! Нищо не струваш!“ Но вече знам, че това не е истина. Виждам го в очите на Ива, когато ме прегръща: „Мамо, обичам те.“

Животът ни не е лесен – парите все не стигат, работя на две места, а майка ми боледува често. Но вече не живея в страх. Всяка сутрин ставам с мисълта, че съм оцеляла и че мога повече.

Понякога се питам: Ще мога ли някога напълно да забравя миналото? Или то винаги ще бъде част от мен? Какво бихте направили вие на мое място?