Денят, в който всичко се срина: История от Люлин

– Госпожо Георгиева, съжалявам, но трябва да дойдете веднага в Пирогов. Вашият съпруг Иван е претърпял тежка катастрофа.

Гласът на жената отсреща беше равен, почти безчувствен. Сякаш не осъзнаваше, че с тези думи разрушава целия ми свят. Седях на кухненския стол в малкия ни апартамент в Люлин, с чаша недопито кафе в ръка, и се опитвах да осмисля какво точно ми казват. Иван – моят Иван, с когото споделях живота си вече петнадесет години. Човекът, когото мислех, че познавам до болка.

Пет минути по-късно вече тичах към асансьора, забравила да си сложа дори чорапи. В главата ми ехтяха само думите „тежка катастрофа“. По пътя към болницата се молех наум – не знам на кого, не знам за какво. Просто исках всичко да е било някаква ужасна грешка.

В приемното ме посрещна лекарка с уморени очи.
– Съпругът ви е в стабилно състояние, но има множество травми. Ще се наложи операция.

Седнах на пейката в коридора и се разплаках. Не помня колко време мина. Мислех си за децата – Даниела и Мартин, които още спяха у дома. Как ще им кажа? Как ще се справя сама?

Докато чаках, телефонът на Иван иззвъня в чантата ми. Беше паднал от джоба му при катастрофата и полицаят ми го беше дал. На дисплея пишеше „Мая“. Винаги съм знаела кои са приятелите му, но това име не ми говореше нищо. Не вдигнах. След минута – съобщение: „Обади ми се веднага! Моля те!“

Сърцето ми заби лудо. Коя е тази Мая? Защо му пише така настоятелно? Опитах се да не обръщам внимание, но не можех да спра да мисля за това.

След операцията Иван беше в безсъзнание. Стоях до леглото му и държах ръката му, когато отново телефонът иззвъня. Този път беше съобщение от друг номер: „Иване, трябва да говорим за парите. Не можеш повече да ме избягваш.“

В този момент сякаш нещо се пречупи в мен. Започнах да ровя из телефона му – нещо, което никога не бях правила преди. Намерих чатове с Мая – разговори, пълни с нежност и обещания. Снимки от разходки в Южния парк, където никога не сме ходили заедно. И още едно име – Красимир. С него Иван си пишеше за някакви „бързи пари“, за дългове и за това как „трябва да скрие всичко от жена си“.

В този момент сякаш целият ми живот се разпадна на парчета. Не само че Иван ме е лъгал за друга жена, но и е замесен в някакви съмнителни финансови схеми. Какво още не знаех за него?

Върнах се у дома като призрак. Даниела ме посрещна с усмивка:
– Мамо, къде е тати?

Не можах да кажа нищо. Само я прегърнах силно и заплаках отново.

На следващия ден майката на Иван – леля Мария – дойде у нас. Още от вратата започна:
– Ти си виновна! Ако беше по-внимателна към него, нямаше да търси щастие другаде!

Погледнах я с празен поглед. Не можех да повярвам, че дори сега тя търси вината у мен.
– Лельо Мария, моля те…
– Не ме молѝ! Ти съсипа живота на сина ми!

В този момент Даниела излезе от стаята и ни погледна уплашено. Спряхме веднага – не исках децата да стават свидетели на този кошмар.

През следващите дни животът ми се превърна в поредица от лъжи и открития. Оказа се, че Иван има кредит, за който никога не ми беше казал. Че е ипотекирал апартамента ни без мое знание. Че Мая не е просто негова любовница – тя има дете от него.

Седях една вечер сама в кухнята и гледах снимките на нашето семейство по стената. Спомних си първата ни среща пред Народния театър, първата ни почивка на морето в Созопол… Как всичко това можеше да е лъжа?

Реших да потърся Мая. Срещнахме се в едно кафене близо до НДК.
– Защо? – попитах я направо.
Тя ме погледна със съжаление:
– И аз го обичах… Но той обещаваше на всички ни различни неща.
– Знаеш ли колко боли?
– Знам…

Излязох навън и дишах дълбоко студения въздух. За първи път от дни почувствах някакво облекчение – поне вече знаех истината.

Когато Иван се събуди след операцията, го попитах директно:
– Колко още тайни имаш?
Той отвърна само:
– Съжалявам…

Това беше всичко. Съжалявам…

Сега стоя пред прозореца и гледам светлините на Люлин. Децата спят, а аз се чудя как ще продължа напред. Ще мога ли някога пак да вярвам? Или завинаги ще остана затворена в собствените си страхове?

Кажете ми – как бихте постъпили на мое място? Може ли доверието да се възстанови след такава лъжа?