Между кръвта и сърцето: Моята битка за собствен живот и любов

– Не мислиш ли, че е време да пораснеш и да се научиш как се държи една истинска българска жена? – думите на свекърва ми, Мария, прорязаха въздуха като нож. Седяхме около масата в малката кухня на панелката в Люлин, а погледът ѝ беше вперен в мен така, сякаш съм ѝ длъжна с нещо още от раждането си.

Мъжът ми, Петър, седеше до мен и нервно въртеше чашата с ракия. Знаех, че няма да ме защити. Никога не го правеше. Винаги беше между нас – между мен и майка си, между мен и себе си. В този момент осъзнах, че съм сама в тази битка.

– Мамо, стига – опита се да прошепне Петър, но Мария го прекъсна с рязък жест.

– Не, Петре! Тя трябва да чуе! – гласът ѝ беше остър, а очите ѝ – студени. – Не може все аз да готвя, все аз да чистя! Каква снаха си ти? Как ще гледаш децата ми?

Погледнах към прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а капките се стичаха по стъклото като сълзи. Вътре в мен се бореха гняв и отчаяние. Бях завършила университет, имах работа в малка рекламна агенция, мечтаех за собствен дом и спокойствие. Но вместо това живеех в апартамента на свекърва ми, под нейните правила.

– Ще се постарая повече – казах тихо, макар че думите ми горчаха.

Мария се усмихна победоносно. Знаех, че за нея това беше поредната спечелена битка. За мен – още една загубена част от себе си.

Така минаваха дните ни. Всяка сутрин се събуждах с усещането, че не съм достатъчна – нито като съпруга, нито като снаха, нито като човек. Петър работеше до късно и рядко разговаряхме истински. Когато се прибираше, беше уморен и раздразнен. Вечерите ни преминаваха в мълчание или дребни спорове за това кой е забравил да купи хляб или кой не е измил чиниите.

Една вечер, докато миех чиниите, Мария влезе в кухнята и затвори вратата след себе си.

– Знам какво мислиш – каза тя тихо. – Мислиш си, че можеш да ми вземеш сина. Но аз няма да ти позволя.

Погледнах я изумено. Не разбирах как може една майка да държи толкова здраво детето си до себе си, дори когато то вече е пораснало.

– Не искам да ви взимам нищо – отвърнах. – Просто искам да бъдем семейство.

– Семейство? – изсмя се тя горчиво. – Ти не знаеш какво е това. Аз съм го изграждала с години! Ти само ще го разрушиш.

Тази нощ не можах да заспя. Слушах как Петър хърка до мен и се чудех дали някога ще избере мен пред майка си. Дали някога ще бъда наистина обичана?

Сутринта реших да поговоря с него.

– Петре, не мога повече така – казах му тихо, докато пиехме кафе. – Чувствам се като чужда в собствения си дом.

Той въздъхна тежко.

– Знам, но… Мама е сама откакто татко почина. Не мога да я оставя.

– А мен можеш ли да оставиш? – попитах с треперещ глас.

Той замълча. Това мълчание беше по-силно от всякакви думи.

Минаха месеци. Опитвах се да се боря за мястото си в този дом, но всеки ден губех по малко от себе си. Започнах да се затварям в себе си, избягвах приятелите си, престанах да мечтая. Работата ми стана единственото място, където се чувствах жива.

Един ден колежката ми Ива ме покани на кафе след работа.

– Какво става с теб? – попита тя загрижено. – Не си същата.

Разказах ѝ всичко. За Мария, за Петър, за самотата ми.

– Защо търпиш това? – попита тя директно.

– Защото го обичам… Или поне така си мислех – прошепнах аз.

Ива ме хвана за ръката.

– Обичай първо себе си. Никой друг няма да го направи вместо теб.

Тези думи ме удариха като гръм. Замислих се кога за последно съм се чувствала щастлива. Кога съм се смяла истински? Кога съм мечтала?

Вечерта се прибрах по-рано от обикновено. Мария беше в хола и гледаше телевизия. Петър още не се беше прибрал.

– Ще говоря с него тази вечер – казах ѝ спокойно.

Тя ме изгледа подозрително.

– За какво?

– За нас тримата. За това как ще продължим напред.

Когато Петър се прибра, седнахме тримата около масата. За първи път аз водех разговора.

– Не мога повече така – започнах твърдо. – Или ще живеем като семейство с уважение един към друг, или ще си тръгна.

Мария избухна в сълзи и обвинения. Петър мълчеше дълго, после каза:

– Не мога да избера между вас двете…

Тогава разбрах всичко. Никога нямаше да бъда на първо място за него. Никога нямаше да бъда достатъчна.

На следващия ден събрах малкото си вещи и напуснах дома им. Отидох при Ива за няколко дни, докато намеря квартира. Беше ми страшно и самотно, но за първи път от години усещах лекота в гърдите си.

Днес живея сама в малък апартамент под наем в Младост. Работя много, срещам се с приятели, уча се отново да мечтая. Понякога вечер плача от самота или страх от бъдещето, но знам, че направих правилния избор.

Петър ми звъня няколко пъти, но вече не му отговарям. Мария сигурно още ме проклина пред съседките си на пейката пред блока.

Но аз най-сетне започнах да обичам себе си.

Понякога се питам: Колко жени още живеят така? Колко още ще търпят в името на любовта или страха? А ти… би ли останала или би избрала себе си?