Разводът беше само началото: Как бившият ми съпруг и свекървата ми искаха да ми отнемат сина и щастието

– Не можеш да го вземеш! – гласът на свекърва ми, Стоянка, прониза тишината в коридора. Стиснах здраво ръката на малкия си син, Петър, който се беше вкопчил в полата ми. Беше неделя сутрин, а аз стоях на прага на апартамента, където живяхме с Георги – бившия ми съпруг – и неговите родители цели осем години. В този момент осъзнах: разводът не беше краят на кошмара, а началото на истинската битка.

Винаги съм била кротка жена. Казвам се Мария. Родена съм в малко село край Пловдив, израснах с мечтата за голямо семейство и топъл дом. Когато срещнах Георги, той беше чаровен, работлив мъж – или поне така изглеждаше. Оженихме се бързо, а след година се роди Петър. Мислех, че ще бъда щастлива. Но още от първия ден в дома на Георги разбрах, че тук думата ми няма да тежи.

Стоянка беше властна жена. Всичко минаваше през нея – какво ще ядем, кога ще излизаме, дори как ще възпитавам сина си. Георги рядко се противопоставяше на майка си. Ако се опитвах да кажа нещо, той само повдигаше рамене: „Майка знае най-добре.“

Петър растеше тихо и послушно дете. Аз се стараех да му дам любов и внимание, но често чувах зад гърба си: „Мария пак го глези!“, „Така няма да стане мъж!“ Вечерите завършваха със скандали. Понякога плачех в банята, за да не ме чуят.

След време Георги започна да се прибира все по-късно. Миришеше на алкохол, а очите му бяха празни. Когато го попитах какво става, той избухна:
– Ако не ти харесва тук, върви си! Но Петър остава!

Тогава разбрах, че трябва да избягам. Събрах сили и подадох молба за развод. Мислех си: „Ще е трудно, но поне ще бъдем свободни.“

Оказа се, че съм грешала.

След развода Георги и Стоянка започнаха истинска война за Петър. Подадоха молба за попечителство – твърдяха, че съм лоша майка, че не мога да се грижа за него сама. Стоянка дори разказваше на всички съседи как съм го оставяла гладен и мръсен. Всяка сутрин пред блока ме чакаше с нови обиди:
– Срамота! Каква майка си ти? Петър има нужда от истинско семейство!

Съдът назначи социални работници. Те идваха у дома, гледаха в хладилника, разпитваха Петър дали е щастлив с мен. Всяка вечер заспивах със страх – какво ще стане утре? Ще ми го вземат ли?

Петър усещаше напрежението. Започна да се буди нощем с плач:
– Мамо, няма да ме оставиш при баба, нали?

Прегръщах го силно и му шепнех:
– Никога няма да те оставя.

Но вътре в мен бушуваше буря. Бях сама – родителите ми бяха далеч и болни, приятелите се отдръпнаха след развода. На работа шефката ми намекваше:
– Мария, ако пак закъснееш заради социалните, ще трябва да търсим друг човек.

Понякога се питах дали не сгреших. Дали не трябваше да търпя още малко – заради Петър? Но после виждах страха в очите му и си казвах: „Не! Той заслужава по-добро.“

Един ден Георги дойде пред блока пиян и започна да крещи:
– Петре! Излез веднага! Мама ти е луда!

Съседите гледаха през прозорците. Петър се разтрепери и се скри зад мен.
– Остави ни на мира! – извиках аз през сълзи.
– Ще видиш ти! – закани се Георги.

На следващата седмица получих писмо от съда – ново дело за попечителство. Стоянка беше написала жалба, че съм психически нестабилна.

В съдебната зала Стоянка плачеше театрално:
– Госпожо съдия, мисля само за доброто на детето! Мария не може да му осигури нищо!

Адвокатът ми ме подкрепяше:
– Мария работи честно, грижовна е майка. Детето е привързано към нея.

Петър трябваше да говори пред социалните. Седеше с наведена глава и тихо каза:
– Искам при мама.

Съдът реши в моя полза. Но Георги и Стоянка не се отказаха – започнаха да настройват Петър срещу мен при всяко виждане:
– Мама ти е виновна за всичко! Ако беше останала с нас, щяхме да сме семейство!

Петър стана затворен. Започна да рисува тъжни картинки – мама и татко отдалечени един от друг, а той по средата.

Една вечер седнах до него:
– Петре, обичам те повече от всичко. Знам, че ти е трудно…
– Мамо… защо всички се карат за мен? Аз ли съм виновен?

Сълзите ми потекоха безконтролно.
– Не си виновен ти! Ние възрастните сме виновни…

Тогава разбрах – трябва да спра тази война заради него. Потърсих помощ от психолог за двама ни. Започнахме да говорим повече – за чувствата ни, за страховете ни.

Минаха месеци. Стоянка постепенно се отказа – разбра, че няма да спечели битката със злоба. Георги започна нов живот с друга жена и забрави за нас.

Днес Петър е по-спокоен. Усмихва се повече. Аз работя на две места, но всяка вечер го прегръщам и му казвам колко го обичам.

Понякога си мисля: Защо хората забравят кое е най-важното? Защо децата трябва да страдат от нашите грешки? Кажете ми… бихте ли издържали такава битка за детето си?