Бабините подаръци – разрив в семейството
– Пак ли само чорапи? – изкрещя Виктор, докато разкъсваше коледната опаковка. Очите му проблясваха с гняв, а устните му се свиха в презрителна гримаса. Стоях до елхата, стиснала ръце, и се опитвах да не заплача пред трите си деца. Мъжът ми, Даниел, хвърли бърз поглед към мен – онзи поглед, който казва „опитай се да не избухнеш сега“. Но как да не избухна?
– Баба ми купи нов телефон! – продължи Виктор, размахвайки последния модел смартфон. – А вие пак само чорапи и книжки! Защо сте толкова евтини?
В този момент най-малката ни дъщеря, Мария, се сгуши в мен и прошепна: – Мамо, аз харесвам книжките…
Но думите ѝ потънаха в шума от Викторовото недоволство. Средната ни дъщеря, Ива, гледаше ту мен, ту баща си, сякаш се опитваше да разбере на чия страна трябва да застане.
Майка ми, баба Стефка, седеше на дивана с широка усмивка и гордост в очите. – Оставете детето да се радва! – каза тя. – Животът е кратък, нека има всичко, което аз не можах да му дам навремето.
– Мамо, моля те… – започнах тихо, но тя ме прекъсна:
– Не ми казвай какво да правя! Аз ще си глезя внуците както намеря за добре.
Това беше началото на края. Оттогава Виктор все по-често ни наричаше „скъперници“. Започна да отказва да вечеря с нас, ако не му купим нови маратонки или видео игра. Даниел работеше на две места, за да покрием сметките и ипотеката. Аз също работех на половин ден в книжарница. Но как да обясниш на 12-годишно дете стойността на парите, когато баба му купува всичко без дори да мигне?
Една вечер, докато оправях масата за вечеря, Виктор влезе и хвърли раницата си на пода.
– Баба каза, че ще ми купи електрически скутер. Може ли да отида у тях този уикенд?
– Викторе, не можем всеки път да ти позволяваме…
– Вие не можете нищо! Само баба ме разбира!
Сърцето ми се сви. Даниел стискаше зъби и мълчеше. След вечерята седнахме двамата в кухнята.
– Не мога повече така – прошепнах. – Чувствам се като чужденец в собствения си дом.
– Трябва да поговорим с майка ти – каза Даниел. – Това вече не е просто глезене. Тя ни подкопава авторитета.
На следващия ден отидох при майка ми. Тя ме посрещна с усмивка и кафе.
– Мамо, трябва да спрем с тези скъпи подаръци – казах твърдо. – Виктор вече не ни уважава. Започва да мисли само за вещи.
– Глупости! Ти си била същата като малка – отвърна тя. – Просто ревнуваш.
– Не ревнувам! Страх ме е, че ще изгубя детето си…
Тя замълча за миг, после въздъхна:
– Аз само искам да им дам това, което не можах на теб…
– Но на каква цена? – попитах аз.
Върнах се у дома с усещането за поражение. Седмиците минаваха, а Виктор ставаше все по-отчужден. Започна да лъже къде ходи след училище. Веднъж го хванахме да продава старите си играчки онлайн, за да събере пари за нови джаджи.
Една вечер чух Ива да плаче в стаята си.
– Мамо, защо Виктор вече не иска да играе с нас? Само за подаръци говори…
Не знаех какво да отговоря. С Даниел започнахме да се караме все по-често. Той обвиняваше майка ми, аз обвинявах себе си.
В един момент решихме да направим семейна среща. Седнахме всички около масата.
– Викторе – започнах аз, – обичаме те много. Но не можем винаги да ти купуваме всичко. Искаме да разбереш защо…
Той ме изгледа студено:
– Не ме интересува! Баба ще ми купи всичко!
Мария започна да плаче. Ива избяга в стаята си. Даниел стана и излезе навън.
Останах сама с мислите си. Кога загубихме връзката? Кога парите станаха по-важни от прегръдките?
Сега седя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Какво бихте направили на мое място? Как се спира тази спирала на материализъм и отчуждение? Може ли едно семейство да се събере отново след толкова много болка?