Между два огъня: Как намерих сили да избера между мама и татко

„Не можеш да избягаш от това, Мария! Трябва да решиш!“ – гласът на майка ми трепереше, а в очите ѝ се четеше отчаяние. Стоях в средата на малката ни кухня в Пловдив, стиснала юмруци до болка, докато баща ми мълчаливо гледаше през прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а вътре въздухът беше натежал от неизречени думи и стари обиди.

Бях на шестнадесет, когато светът ми се разпадна. Родителите ми – Иван и Елена – бяха заедно от двайсет години, но последните две бяха ад. Вечеряхме в тишина, а всяка сутрин започваше с дребни заяждания. Майка ми работеше като учителка по литература, а баща ми беше шофьор на камион. Винаги ги бях виждала като силни хора, но сега и двамата изглеждаха пречупени.

„Мария, аз не мога повече тук. Ще се преместя при баба ти в София. Искам да дойдеш с мен“, прошепна майка ми една вечер, докато си лягахме. Сърцето ми се сви. Обичах я, но не можех да си представя живота без баща ми и без приятелите си тук.

На следващия ден баща ми ме хвана за ръката. „Миме, знам, че ти е трудно. Но ако останеш при мен, ще направя всичко да ти е добре. Не искам да те губя.“ Гласът му беше дрезгав, а очите – влажни.

Започнах да се моля всяка вечер. Не бях особено религиозна, но тогава само молитвата ми даваше утеха. „Господи, помогни ми да избера правилно. Не искам да нараня никого.“

Дните минаваха в напрежение. В училище приятелките ми – Деси и Петя – се опитваха да ме разсеят. „Ела с нас на кино!“, „Хайде на кафе след часовете!“ Но аз бях като в мъгла. Учителите забелязаха промяната – оценките ми паднаха, започнах да закъснявам.

Една вечер чух родителите ми да се карат по-силно от обикновено:
– Ти винаги мислиш само за себе си! – крещеше майка ми.
– А ти? Кога последно ме попита как съм? – отвърна баща ми.
– Не мога повече! – разплака се тя.

Седях в стаята си и стисках възглавницата до лицето си, за да не чувам. Но думите им се забиваха като ножове в сърцето ми.

На следващата сутрин баща ми беше изчезнал. Намерих бележка: „Отивам при чичо ти в Асеновград. Ще се върна довечера.“ Майка ми седеше на масата с чаша кафе и подпухнали очи.

– Мислиш ли, че някога ще ни простиш? – попита тя тихо.
– Не знам… – прошепнах аз.

В този момент разбрах, че никой не може да избере вместо мен. Трябваше сама да реша къде принадлежа.

В неделя отидох в църквата до училището. Седнах на последния ред и заплаках. Свещеникът ме видя и дойде при мен.
– Детето ми, какво те мъчи?
– Родителите ми се развеждат… Трябва да избера при кого да остана…
– Понякога Бог ни изпитва с най-трудните решения. Но помни – любовта не свършва с раздялата. Ти можеш да обичаш и двамата, независимо къде си.

Тези думи ме разтърсиха. За първи път усетих лъч надежда.

Върнах се вкъщи и казах на родителите си:
– Не мога да избирам между вас. Обичам ви еднакво. Но трябва да остана тук, в Пловдив – тук е моят дом, училището ми, приятелите ми. Мамо, ако искаш да заминеш за София – разбирам те. Тате, ако останеш тук – ще съм до теб. Но няма да позволя вашият конфликт да ме разкъса.

Майка ми се разплака и ме прегърна силно.
– Толкова си пораснала…

Баща ми само кимна и избърса сълзите си с ръкав.

След няколко седмици майка ми замина за София. Виждахме се през уикендите и ваканциите. Баща ми остана в Пловдив с мен. Животът ни не беше лесен – имаше моменти на самота и тъга, но постепенно намерихме нов ритъм.

Сега съм на двадесет и две и често се връщам към онзи избор. Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Може ли едно дете наистина да избере между двама родители? Или просто носим белезите на техните решения цял живот?

А вие как бихте постъпили? Може ли прошката да излекува всичко или някои рани остават завинаги?